– Това е – казва, като го подава на Ник. – Всичко е вътре. Пълните резултати. Оригиналният протокол. Данните и остатъкът от пробата.
Ник взема плика и го отваря. Вътре има гланциран лист с нещо, което прилича на гигантски баркод. Генетичен отпечатък. Божията ДНК? Или просто ДНК на неизвестен смъртен? В малко найлоново пликче има няколко тъмни люспици. До тях е залепен миниатюрен 8-гигабайтов микрочип за USB. Има записки и писма. Печатни и ръкописни документи на италиански и френски. Има и на английски – от Тамара Джейкъбс за Роберто Кракси.
Ник вдига глава. Не към Едуар. Вече му е ясно кой взема важните решения в семейство Брусар.
– Madame, трябва да се махнем от тук – веднага.
– Тогава тръгваме. – Урсула Брусар отваря вратата на кабинета. – Животът ни е във ваши ръце, Monsieur.
129
Едуар Брусар натиска копчето на ключодържателя си и автоматичната желязна порта в задната част на имението се отваря. Той изкарва почти безшумно черното Бе Ем Ве 7 на страничната уличка.
Ник седи отзад, приведен и с готов за стрелба пистолет. Докато минават по крайбрежната улица, Урсула провежда няколко разговора от телефона в колата. Пенливите морски вълни се разбиват с грохот от лявата им страна. Отдясно един до друг са наредени лъскави хотели. Ник оглежда другите автомобили от всички страни, като използва централното и страничните огледала.
– За колко време ще стигнем? – пита той.
– Десет минути – отговаря Урсула, като се навежда между двете предни седалки.
– Не гледайте към мен – сопва се Ник. – Обърнете се напред. Трябва да изглежда така, сякаш сте само двамата със съпруга ви.
– Pardon11 – казва тя, стресната от грубия му тон.
На Ник не му пука. Човекът, който отвлече Роберто Кракси – бивш служител в спецчастите – едва ли ще се затрудни със семейна двойка от средната класа и един уморен американски полицай.
Автомобилът влиза в задръстване, причинено от голям камион, заседнал в двете платна. Навсякъде около тях колите маневрират, за да заобиколят, и свирят с клаксони.
Ник застава нащрек. Задръстването е много неподходящо място за тях. Тук са като мишени на стрелбище. Колата отпред спира и Едуар се принуждава да направи същото. В огледалото Ник вижда приближаващ се отзад мотор, който заобикаля спрелите коли, търси пролуки. Мотоциклетистът носи черни кожени дрехи и каска, закриваща цялата глава. Ник ляга на задната седалка, опира се във вратата и хваща пистолета с две ръце.
Мотоциклетът криволичи между колите. Изравнява се с шофьорската врата на задния автомобил. Ник насочва беретата към главата на мотоциклетиста. Стъклата на беемвето са затъмнени и той приема, че другият мъж не го вижда. Мотоциклетът се придвижва бавно напред. Двигателят изревава. Ник притиска пръст в спусъка. Мотоциклетът се изравнява с Урсула Брусар.
Ник се измества и се прицелва над рамото ѝ. Няма смисъл да се цели в защитената от кевларената каска глава – трябва да е или във врата, или в тялото. Внезапно моторът изревава. Завива рязко надясно. Ник се обръща наляво. Завърта ръцете си. Мотоциклетът се отдалечава. Изчезва от поглед. Остава само шумът. Гърлено избумтяване от бензина и внезапното избълване на отработени газове.
Човекът просто е бил любопитен. Искал е да надникне вътре – да види кой се вози в тази кола за над сто хиляди евро, каквато малцина могат да си позволят. Ник си отдъхва, когато излизат от задръстването и вижда табели за летището на Ница.
11 Извинете (фр.) – б. пр.
130
Мобилният телефон, оставен на дясната седалка, иззвънява. Монахът вдига.
– Да.
– Къде си? – пита сопнато Карлота Капелини.
– Пред вилата. Лампите светят. И виждам колата, с която е дошъл американецът.
– Не са там. И американеца го няма.
– Какво искаш да кажеш? – пита той, като оглежда имението отвън.
– Това, което казах. Комуникационният ни екип засече телефона на Едуар Брусар по сателитната система. Движи се на запад със скорост петдесет километра в час. Предполагам, че е с колата си и отива към летището.
Той запалва двигателя.
– Още ли следите сигнала?
– Si. – Тя поглежда мигащата оранжева точка на монитора. – Тръгвай, аз ще те насочвам.
Той освобождава ръчната спирачка и потегля по крайбрежната улица.
– Спря ли пратката на американеца?
Монахът се опасява точно от този въпрос.
– Закъснях. Беше заминала.
– Как така закъсня?
Той решава да не обяснява защо се е забавил. Не можеше да остави Кракси да умре от бавна смърт в саркофага, нито да поеме риска мъжът да избяга. Капелини е бясна:
– Ами ако някой от куриерската служба те разпознае и даде описанието ти на някой друг?
– Няма.
– Защо си толкова сигурен?
– Сигурен съм. От тях остана само пепел. Пепелта не може да говори.
131
Едуар Брусар дава ключовете на колата си на пиколото пред хотел „Шератон“ точно срещу летището.
Тъй като вече е твърде късно да вземат самолет, Ник и семейство Брусар решават да преспят и да вземат първия възможен полет на сутринта. Урсула ще отиде при една приятелка в Швейцария – висш дипломат с двайсет и четири часова охрана. Ник и Едуар ще летят до Париж и оттам ще направят връзка за Лос Анджелис, където французинът ще даде пълни показания в полицията. Или поне това е планът, който Ник е начертал, за да запази всички в безопасност и сам да се измъкне от разследването.
Те вземат ключовете и се качват в две свързани помежду си стаи на третия етаж с малките, набързо събрани чанти. Ник заключва вратата на Урсула с веригата и за всеки случай подпира дръжката със стол. Двамата с Едуар отиват в другата стая и американецът залоства вратата по същия начин.
Едуар отваря минибара.
– Имам нужда да пийна нещо. А вие?
Ник също. Иска да изгълта няколко студени бири, а после чаша „Джак Даниелс“, но потиска желанието си и отговаря сдържано:
– Само чаша вода, ако може.
– Както искате.
Едуар взема две миниатюрни шишенца бренди и подхвърля пластмасова бутилка минерална вода на Ник.
– Мисля, че знам нещо за убиеца на Марио – казва след малко. – Знам откъде е дошъл.
Ник бързо изгубва интерес към водата. Ученият изсипва брендито в една чаша и продължава:
– Вашата писателка, Madame Джейкъбс, Роберто ме срещна с нея в Италия. Събрахме се, след като проверих резултатите от ДНК тестовете. Тя се тревожеше за точността на изследванията, извършени с толкова стари проби.
– Разбираемо е. Проба, която е на няколко века – дори не съм подозирал, че е възможно.
– О, напълно възможно е. – Едуар не допуска мисълta, че нещо такова може да го затрудни. – Марио използва стандартния Пи Си Ар метод. Запознат ли сте с него?
Ник е изследвал достатъчно изнасилвачи, за да има основни познания за снемането на ДНК отпечатъци.
– В общи линии, да. Полимеразна верижна реакция – използва се за увеличаване обема на пробата, когато няма достатъчно генетичен материал за създаване на пълен профил.
Ученият се усмихва:
– Доста опростена представа за едно революционно изследване, което донесе на откривателя си Нобелова награда по химия преди повече от двайсет и пет години. Но общо взето е вярна. С Пи Си Ар може да се умножи една-единствена молекула ДНК в хиляди, дори милиони копия, докато се натрупа достатъчно генетична информация за изработването на достоверен профил.
– Но това не е било достатъчно в случая с плащаницата, така ли?
– Достатъчно беше, но трябваше да се провери по два независими метода от двама различни учени. Затова реших да изпробвам един нов метод, нещо много по-прецизно от стандартния Пи Си Ар.
– И той е...?
– Амплификация на микро-РНК.
Изражението на Ник подсказва, че това не му говори нищо. Едуар се замисля за момент.
– Нямаме време за много обяснения. РНК прилича на ДНК, тя също носи генетичен код. Само че не е двуверижка като ДНК, а едноверижна и много по-къса. – Замълчава, сякаш решава, че няма смисъл от повече подробности. – Нека да кажем за по-кратко, че микро-РНК в комбинация с някои нови, комерсиално достъпни реактиви като „Минифайлър“ и „Айдентифайър плюс“ дава много по-надеждни резултати – нещо, което научната общественост би била много по-склонна да приеме.