– Леле! Наистина ли има такова нещо?
– Да. Искате ли да ви пратя данните за акаунта?
– Би било добре.
– Добре. – Сара поглежда зад изящното си, загоряло от слънцето рамо красивия гол актьор, който се размърдва зад нея в леглото. – В момента няма да мога, но до час ще ви ги пратя.
146
СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА
Мозъкът на Ник работи трескаво, докато кракът му отчаяно напомпва педала на спирачката. Голямото беемве лети със сто и десет, а до предната кола остават броени метри.
Ник превключва една скорост надолу на автоматика и отбива в аварийната лента. Намалява с още една предавка и започва да кара на зигзаг, за да увеличи сцеплението на гумите с асфалта. Поглежда за миг в огледалото. От резките движения Едуар и жена му са се събудили. Изглеждат уплашени.
Напред всички автомобили са спрели. Беемвето е намалило до осемдесет, но пътят отпред е задръстен. Ник не смее да изключи двигателя, защото ще блокира хидравликата на волана. Продължава да криволичи в лентите. Отбива в тесния банкет отстрани и зад автомобила се вдига облак прах. Чува се пронизително триене на метал в метал. Отвратителен звук като от стъргане на нокти по равна повърхност.
Беемвето обелва нечия врата и едното странично огледало се счупва.
Ник превключва още една предавка надолу. Тежкият автомобил вече кара с шейсет, но не намалява достатъчно бързо. За капак на всичко в този участък магистралата започва да се спуска.
Едуар започва да се паникьосва:
– Намали! Намали!
– Опитвам се – отговаря Ник, като се опитва да звучи спокойно. – Спирачките отказаха.
Едуар закрилнически притиска жена си до себе си.
Отпред се движи полицейски микробус, пълзи с ниска скорост по прашната аварийна лента, като блокира единствената безопасна пролука за минаване. Ник надува клаксона и сваля още една предавка. Това няма да му помогне. Осъзнава го. Големият полицейски автомобил пълзи като охлюв. Няма шанс да избегне сблъсъка.
Ник вдига ръчната спирачка. Едуар и Урсула рязко политат напред. Разнася се миризма на изгоряла гума. Лимузината се разтриса. Ник се подготвя за сблъсъка. Двама полицаи изскачат от двете страни на голямото си рено. Сблъсък. Дрънчене на метал. Втори трясък. И пак.
Ник усеща силен удар в рамото. После в лицето. Внезапно изскочилият еърбег изкарва въздуха му. Той изпуска волана. Престава да чувства ръцете си. Причернява му. Усеща вкус на кръв. Болката, страхът и адреналинът го напускат и той губи съзнание.
147
ЛОС АНДЖЕЛИС
Картър събира набързо мобилизирания си екип в оперативната стая. За да облекчи недоволството от работата в неделя сутрин, той е помолил секретарката Алис Хупър да вземе кафе и понички по пътя.
Докато лейтенантът разказва за последните събития, на Мици ѝ става ясно, че Крис Либович и Дан Еймис са ветерани в разследванията. Изглеждат в свои води. И двамата са около четиридесетте и с онзи вид на доволни мечоци, който се получава от консумирането на твърде много бързи закуски по време на твърде много дежурства за наблюдение. Голямата разлика между двамата е, че Либович има прошарена, много късо подстригана коса, а Еймис е с катраненочерни ситни къдрици, наследени от майка му, афро-американка. И двамата са опитни полицаи, които са видели всичко в работата си, правили са всичко.
Том Хикс влиза и се усмихва на Мици – малко по-ентусиазирано, отколкото на нея ѝ харесва. Картър ѝ спестява неудобството, като дава на Хикс чаршафа, за да вземе проби за ДНК. След като ученият се залавя за работа, полицаите насочват вниманието си към записа от охранителната камера, който провали уикенда им.
– Тоя чаршаф. – Либович посочва екрана. – Защо се е увил с него? Защо тоя глупак се появява омотан в чаршаф?
– Емоционална привързаност – предполага Еймис. – Като Лайнъс.
– Кой Лайнъс?
– От комиксите за Чарли Браун. Сещаш ли се, онова момченце, което не може да се раздели с одеялото си.
– В тия глупости, които говорите, може и да има нещо вярно – отбелязва Картър, като си взема още едно кафе от масата. – Взел е чаршафа вместо палто. Трябва да има някаква причина. Подигравайте се колкото искате, но може би забравяте, че Лайнъс ван Пелт е слабак, но много хитър. В комиксите си Чарлз Шулц го представя като философа и теолога на компанията – дори поставя в устата му цитати от Евангелието.
Либович разчупва една поничка на две и измърморва:
– Предполагам, че „Не убивай“ не е бил сред цитатите му.
– Какво държи нашия Избавител? – намесва се Мици, като посочва екрана. – Това в лявата му ръка? Гледайте, има нещо, което виси от палеца му.
Всички се вглеждат в монитора. Картър вижда предмета.
– Ключове. По дяволите! Ключове от кола. Как не сме ги видели досега? – Той знае отговора: всички са адски уморени, а в такова състояние човек пропуска много неща. – Мици, обади се на Джими Бърг, дежурния на пропуска. Сигурно още са при него. Събери униформени и ги прати да проверят всички коли на улицата. В неделя сутрин едва ли са много.
Мици грабва чашата с недопитото си кафе и излиза. На слизане към пропуска включва звука на телефона си и пуска съобщението от гласовата поща, което получи, докато бе на инструктажа:
– Мамо, Джейд е! Извинявай, че се развиках. Обичам те! Чао!
– И аз те обичам – извиква Амбър в силния шум, който се чува като фон. – И двете си прекарваме страхотно. Обичаме те!
Само толкова. Но повече не ѝ е нужно. Завладяна от емоции, Мици спира на стълбите. Слава богу, че е насред разследване за убийство – две разследвания за убийство – иначе може да се разчувства и наистина да се разплаче.
148
СЕН ЖУЛИЕН АН ЖЕНЕВОА
В мрака Ник усеща, че нещо покрива устата му. Задушава го.
Обхванат от паника, той отваря очи. Един парамедик от Бърза помощ се е навел над него и притиска кислородна маска на устата му. Младежът се обръща и разменя със свой колега няколко думи на френски със странен акцент. После пак поглежда към Ник и казва на английски:
– Добре сте. Не мърдайте и всичко ще е наред.
Детективът осъзнава, че вече не е в колата. Навън е. Лежи на мократа, посивяла трева отстрани на пътя. С периферното си зрение вижда мигащи светлини, чува гласове, но не и бръмчене на коли. Или катастрофата е блокирала движението, или полицията е затворила магистралата. Той се опитва да се помести, но гърдите му са сякаш затиснати с наковалня.
– Стойте неподвижно.
Парамедикът притиска маската с една ръка, а с другата държи китката на Ник. Американецът се напряга да седне и блъсва другия мъж встрани. Силна болка пронизва гърдите му. Може би има счупено ребро. Той маха маската от лицето си.
– Какво стана с другите пътници? Добре ли са?
Медикът се опитва да го накара отново да легне.
– В момента ги преглеждат, както трябва да прегледаме и вас. Моля ви, не се движете.
Ник се опитва да се изправи.
– Хей, седнете! Не съм свършил.
– Напротив, свършихте.
Този път Ник успява да стане. Довлича се до семейство Брусар, които са седнали на задната стълбичка на една линейка. Едуар се опитва да се усмихне:
– Повече никога няма да ви давам да карате, mon ami18.
– Едва ли пак ще поискам. Спирачките съвсем отказаха. Натисках, натисках, и нищо не ставаше.
Урсула се държи за рамото, натъртено от предпазния колан.
– Голям късмет е, че оцеляхме – казва тя.
– Съжалявам – измърморва Ник, който се чувства виновен, защото в момента на катастрофата е бил зад волана. – Надявам се, че не сте пострадали тежко.
– Добре сме – уверява го Едуар. – Само натъртвания и синини. Хубаво е, че хората спряха да ни помогнат и линейката пристигна толкова бързо.
– Мисля, че онзи шофьор ги извика – добавя Урсула, като предпазливо завърта ръката си.