– Впечатляващо.
– В църквата ни караха да го учим наизуст.
Мици поглежда все още мърморещия мъж на носилката. Той със сигурност няма да греши занапред. При малко късмет екипът за изпълняване на смъртните наказания в затвора „Сейнт Куентин“ ще се погрижи за това.
168
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
Късна вечер е и болничният персонал изглежда натоварен до изнемогване. Избавителя е приет без проблеми в охраняваното отделение, резервирано за целите на лосанджелиската полиция.
Повече от час минава, преди да дойде лекар да го прегледа. Още четиридесет минути са нужни, за да го зашият отново.
Докато Джоуи ди Матео отива да вземе кафе и сандвичи, Мици се приближава до главната сестра на отделението – стройна жена с добре оформена червеникава коса до раменете.
– Сестра, имате ли представа кога ще мога да си взема обратно арестанта?
Сестра Стефани Доусън отговаря с добре отработена професионална усмивка:
– Имате предвид нашия пациент. От това, което ни каза доктор Дженкинс, той официално не е арестуван. И за да отговоря на въпроса ви – по някое време.
– Ние плащаме сметката, госпожице. Това означава, че е наш. Освен това, само за информация, смятам да го арестувам веднага щом измъкнем престъпния му задник на убиец от тук.
Доусън разбира намека. Освен това разбира, че детективката не е човек, с когото е хубаво да се заяждаш.
– Вече почти зашиха раните – обяснява тя. – Психиатърът обаче ще може да го прегледа най-рано след час.
– Шегувате ли се?
– Обикновено не го правим.
Мици поглежда часовника си.
– Вече е почти девет. Казвате ми, че психиатърът може да дойде най-рано в десет, може би единайсет?
– Неделя вечер е. Лекарите имат личен живот. Нормален живот.
– Виждала съм чековете за заплатите им. Това ли наричате нормално?
Сестрата се подсмихва едва видимо:
– Парите нямат нищо общо. Всъщност, ако случаят не беше извънреден, щяхме да държим пациента под наблюдение през нощта и да бъде прегледан чак утре сутрин.
– Може ли поне да говоря с него?
– Боя се, че не. Дадохме му приспивателно и сега спи. Съветвам ви да си починете. Ще ви известим веднага щом дойде психиатърът.
Мици приема съвета. За да се спаси от заплашващата да я обхване лудост, телефонира на Картър:
– Психиатърът ще може да прегледа Джеймс най-рано в десет, може би и по-късно.
– Не Джеймс. Рожденото му име е Джибрил Салех Халид ал-Фулан.
– Разбирам защо се е прекръстил.
– Може би не е поради причината, за която мислиш. Майка му – чиста американка от Делауер на име Медисън – го е прекръстила. Веднага, след като мюсюлманският му баща му Салех се опитал да се взриви в една нюйоркска метростация.
– Боже!
– Момчето израснало с моминското име на майка си – Мур, и вероятно щяло да го запази, ако историята не била стигнала до журналистите. Медисън се нагълтала с хапчета и на другата сутрин шестгодишното дете я намерило мъртва.
– Умряла в леглото, докато спяла. Това ми звучи ужасно познато.
– Психиатрите ще решат, че това е причината за убийствата му. Като дете му обяснили, че майка му отишла на небето. Бог я бил извикал.
– Взета преждевременно.
– Адвокатите на защитата ще изпаднат в екстаз с нашето момче. Обзалагам се, че никога няма да види затвора отвътре.
169
ЛЕТИЩЕ ЛОС АНДЖЕЛИС
Самолетът леко накланя криле и започва да се снижава над шестото по натовареност летище в света. През прозореца Ник вижда пресичащите се линии от насочващи лампи, сякаш прелита над гигантска компютърна дънна платка.
Брусар се размърдва в съня си, докато стюардесите проверяват коланите и капитанът обявява, че благодарение на хубавото време ще кацнат двайсет минути по-рано.
– Добре ли спахте?
– Comme ci, comme ça20. – Французинът вдига ръце зад врата си и бавно завърта глава наляво-надясно. – Малко съм се схванал и все още се чувствам уморен.
Ник поглежда часовника си.
– Още няма дванайсет. Ще имате цяла нощ да си починете.
Пилотът приземява самолета като по учебник. Плавно като в масло. Без нито едно друсване. От задната част на салона гръмват аплодисменти. Вероятно от ученическия спортен отбор – единствените пътници, съхранили достатъчно енергия в това време на денонощието.
Стюардесите застават на изходите и благодарят на всички, че са пътували с „Луфтханза“; пожелават им приятна вечер. Ник кимва за благодарност на охранителя Айк, който все още стои нащрек, за да е сигурен, че всички ще слязат благополучно.
Докато вървят през ръкава към терминала, Ник се обръща към Брусар:
– От Ню Йорк се обадих на административния ни отдел. Казаха, че са ви резервирали стая в хотел, но тази нощ може да преспите у нас. Имам стая за гости. Не е лукс като у вас, но сте добре дошъл.
Едуар разбира, че Ник все още смята, че трябва да са предпазливи.
– Благодаря за гостоприемството.
– Не е безкористно. Някой ден ще дойда с яхтата си в Южна Франция и двамата с Урсула ще ме разведете из Ница.
– С най-голямо удоволствие.
Десет минути по-късно двамата наближават заградените с кордони гишета на паспортната проверка. Разделят се на различни опашки: Ник – на бързо минаващата за американски граждани; Брусар – в тълпата от чужденци.
– Ще се видим от другата страна – казва детективът. – Ще ви чакам точно зад линията.
Опашката пред Ник върви бързо и скоро той застава пред намусен служител в стъклена кабинка. Униформеният мъж преглежда набързо документите му и го пуска да мине без следа от доброжелателност. Както обеща, лейтенантът минава зад другата кабинка да чака Едуар. Французинът изглеждаше доста блед, когато слязоха от самолета, и Ник се надява, че сърдечните му проблеми не са се влошили.
От паспортната проверка започват да излизат познати лица: Стив Брайънт – от гишето за американски граждани; Рико Агуеро и швейцарците Щефан и Рето – от гишето за чужденци. Ник крачи напред-назад между кабинките. Оттам вижда цялата опашка на чуждите граждани.
Сърфистът Джими Мантън минава през проверката и за момент поглежда Ник, преди да продължи към мястото за вземане на багажа. Полицаят отново наднича от другата страна. Брусар все още не се вижда.
Няма го никъде.
20 Горе-долу (фр.) – б. пр.
170
БОЛНИЦАТА „СЕНЧЪРИ”, ИНГЪЛУД
Сестра Доусън изпълнява обещанието си. В единайсет и десет прекъсва разсеяните мисли на Мици:
– Господин Уайнсток дойде. Сега ще се качи.
Точно навреме.
Четиридесетгодишният Робърт Джон Уайнсток се появява зад ъгъла и се насочва право към отделението. Сестрата хвръква към него като синя пеперуда, привлечена от костюма за две хиляди долара и дребния спретнат тъмнокос мъж, облечен с него.
Мици се колебае дали да му съобщи последната информация – че Избавителя, Джон Джеймс, или Джордж Мур, всъщност е започнал живота си като Джибрил Салех Халид ал-Фулан? Че е син на терорист, прикрит фанатик, готов да убие колкото невинни хора му позволи експлозивът под дрехите. Какъвто бащата, такъв и синът – роден да убива. Решава да не му казва. После я обхваща чувство за вина. Знае, че премълчава информацията, защото не иска изтупаният психиатър да обяви Привидението за невменяем и така да му позволи да прекара остатъка от живота си в клиника, гледайки телевизия или под полите на сестрите.
Уайнсток разменя няколко думи със сестра Доусън, после се приближава до полицаите, седнали в чакалнята. Мици с мъка се изправя от твърдия пластмасов стол, от който цялата долна част на тялото ѝ се е схванала.
– Робърт Уайнсток – представя се психиатърът, като ѝ подава ръка с безупречен маникюр. От далече мирише на парфюм. – Извинете, че ви накарах да чакате, но бях на благотворителна вечеря с кмета.