– Omnis honor et glória – всичката чест и слава.
Повтаря думите шепнешком. Внимателно. Бавно. С големи паузи между тях. Омаян от тази мантра, взема дълъг бял чаршаф от купчината изпрани и го увива плътно около тялото си. Чувството е божествено – свежият плат, уханието на сапуна, кръвта, която бавно се просмуква в ангелската белота.
Джей Джей се свива на голия дървен под и си представя, че умира – че отлита направо на небето.
15
ПОНЕДЕЛНИК
КЪЛВЪР СИТИ, КАЛИФОРНИЯ
Часът е десет сутринта и калифорнийското слънце е ярко като на рисунка в детска книжка – нажежено кълбо от оранжева енергия, изгарящо всеки и всичко под себе си.
Докато карат към филмовата студия, за която е работила Тамара Джейкъбс, Ник смъмря „птиченцето“ Мици:
– Нямам нужда да ме сватосваш. – В гласа му прозвучава повече от неодобрение. – Беше ужасно неловко да се появи просто така там.
– Не, не е било неловко. Ти си идиот. Ейми е свободна и те харесва достатъчно, че да мине през целия град, и то без голяма надежда. Изтегли печеливш билет от лотарията, но предпочете да го изхвърлиш, вместо да прибереш печалбата. Ти си най-глупавият задник, когото познавам.
– Не трябва да ми се месиш така.
– Очевидно. – Мици го поглежда разочаровано. – Ник, събуди се и приеми истината. Ейми Чан е добра и умна, красива и свободна. Познавам я, откакто дойде да работи при нас. Приятелки сме; тя е прекрасна жена и повярвай ми, няма много като нея.
– Виж, знам, че е добър човек. Но моля те, остави ме да си гледам живота.
Лейтенант Мици Фалън не се предава лесно:
– Когато се сетиш да си гледаш живота, отдавна ще ти е минал срокът на годност. Вече никоя няма да те иска. Трябва ти стимул и това е моята задача. Да те стимулирам.
– Не и извън работата.
Ник за малко не добавя, че тя е последната, която може да го съветва за интимния му живот, но се въздържа. Мици има добри намерения; каквото и да прави или казва, винаги е от сърце.
– Три седмици. – Ник удря с ръка по таблото. – Нямам търпение. Само след три седмици ще съм цивилен.
– Благодаря. – Мици се прави на засегната. – И на мен ще ми липсваш.
Готова е да го подразни още малко, да му обясни какъв неблагодарен кучи син е, но вече са на мястото. Мици вдига черните си очила и показва служебната си значка на охраната пред входа на „Антеронъс филмс“. Бариерата на червени и бели ивици се вдига и те влизат.
Двете ченгета спират на паркинга и излизат под изгарящото слънце, копнеейки за бърза развръзка на случая, който вече заплашва да прерасне в сложно разследване. Към тях се приближава млада жена, помощник-продуцент, и прекъсва разсъжденията им. Прясна от колежа, тя кипи от ентусиазма на човек, току-що започнал първата си работа. Кани ги да се качат в кремав електромобил и ги кара до тухлената офис сграда, заобиколена от безупречно поддържани поляни и живи плетове.
Луксозен асансьор от лъскав месинг и чисти като сълза огледала ги качва до синия плюшен килим на шефския етаж, където, след като минават през двойна, ръчнорезбована врата, най-сетне се добират до изпълнителния директор на компанията.
Брандън Нолан е холивудско величие на около шейсет, наложил се още преди трийсет години като енергичен импресарио и гениален продуцент. Едва метър и седемдесет висок, той е едно от най-големите имена в киноиндустрията. Медиите отделят специално внимание на факта, че никога не излиза с жени, които са на повече от половината от собствените му години и не надвишават ръста му поне с десет сантиметра.
– Госпожо детектив, господине, заповядайте, седнете. С какво мога да ви помогна?
– Господин Нолан, една от сценаристките ви беше намерена мъртва в Манхатън Бийч – казва Мици, като изважда с бинтованите си пръсти копие на снимката, която намериха в дома на жертвата. – Тамара Джейкъбс.
Нолан сяда зад гигантското си бюро, събира ръцете си като къщичка и замислено поглежда снимката.
– Не я познавах лично.
Мици вдига вежди:
– Как така?
– Годишно правим по петнайсет-двайсет филма. Познавам всички режисьори, всички звезди. Обаче сценаристите? Само счетоводителите знаят кои са сценаристите. – Поставя ръката си върху един телефон. – Предложиха ли ви кафе?
– Няма нужда. – Мици осъзнава, че единственото, от което се интересува Нолан, са финансовите показатели. – Според статиите, които намерихме за нея, последно е работила по филм със заглавие „Плащаницата“. За какво става дума?
– О, неин ли е? – Нолан оставя телефона. – Религиозен трилър, свързан с Торинската плащаница.
Това привлича вниманието на Ник:
– За какво се разказва?
– Купете си билет и пуканки и ще разберете – с усмивка отговаря Нолан.
– И без нея ли ще го завършите?
– Разбира се. Сценаристи – под път и над път. Ще го довършим.
– Тамара имаше ли кабинет тук? – намесва се Мици. – Бюро? Някъде, където да държи записки, дневници, такива неща?
Нолан се почесва по веждата.
– Не знам. Ще извикам някого от „Личен състав“, за да говорите с него.
– В дома ѝ нямаше компютър – отбелязва Ник. – Нито в колата ѝ. Предполагам, че един сценарист би трябвало да има лаптоп, таблет или нещо подобно.
Директорът кимва:
– Логично е. Нещо друго?
– Бихме искали копие на сценария, върху който е работила – отговаря Мици. – Плюс вече заснетите кадри, ако имате такива.
– Не може ли да мине и без това?
– Няма как да знаем, докато не ги видим. Може да е загуба на време, но може да ни помогне да решим случая. Моля ви, просто ми осигурете копие от сценария.
Директорът въздъхва неохотно:
– Добре.
– И колегите ѝ – добавя Мици, сякаш ѝ е хрумнало между другото. – Трябва да разпитаме всеки, с когото е работила – режисьора и целия снимачен екип.
Нолан се намръщва:
– Има ли шанс да го направите без много шум и в свободното време на екипа? Може би след работа, за да не пречите на снимките.
– Разбира се, че има – усмихва се Мици. – Има Малък Шанс и Никакъв Шанс. Кой от двата предпочитате?
16
„АНТЕРОНЪС ФИЛМС”, СТУДИО 15
След петнайсет минути неловко чакане някой почуква на вратата на изпълнителния директор. Влиза слаба като сламка млада жена със светлокафяв като слама тесен костюм и поглежда Нолан. Той кимва към двамата полицаи.
– Аз съм Сара Кени – представя се жената. – Ще ви заведа на снимачната площадка.
Елегантно облечената възпитаничка на Харвард ги кара на около километър от офисите до друга бариера и там показва служебната си карта на охраната. Оставят електромобила и отиват пеша до най-голямата, по думите ѝ, снимачна площадка на студиото – огромно хале с размерите на три самолетни хангара, разкриващо невероятна гледка.
– Леле, изглежда, сякаш цялото Средновековие е пропаднало през тунела на времето и се е приземило тук – отбелязва Мици, която изведнъж започва да се чувства като развълнувана туристка.
– Трийсет и трета година от новата ера, за да бъдем по-точни – пояснява Сара с тон, подхождащ повече на учителка по математика.
Ник се усмихва:
– Хайде сега, какво са един-два века между приятели.
– Това, което виждате, е къщата на Пилат в Ерусалим – обяснява асистентката. – Господин Свенсон доведе цял екип специалисти, които няколко седмици наблюдаваха строежа, за да осигурят точно пресъздаване на историческата обстановка. Той е такъв перфекционист!
Мици веднага усеща, че има нещо:
– Вие май го харесвате.
– Не.
Младата жена леко се изчервява. После посочва към един район встрани от сцената със завеси, изгасени прожектори и самотно стърчащи камери.
– О, харесвате го. – Мици махва небрежно. – Мила, внимавай с действията! Не подозираш колко са злопаметни хората. Всичко, което правиш; всеки, с когото го правиш в самото начало на кариерата ти, има лошия навик да те преследва до края на живота ти.