— Да, горе-долу е било точно така — съгласи се Спиърс и погледна момчето си със светнала усмивка. Маркъс си помисли, че през последните дни Спиърс много по-рядко му се усмихваше така, както на малчугана.
— Колко жалко, че морските ни вълнения свършиха — с въздишка произнесе Маги и пусна такава усмивка на капитана, че на него му се подкосиха краката.
Той обясни, че предпочитал да остане в Окракоук заедно със своите пътници, вместо да пътува към Пуерто Рико с товара си от тютюневи листа, но дългът понякога притискал човека.
— Може би селцето наистина е малко недовършено, както Джеси ни беше обяснила — каза Баджър, — но иначе господин Спиърс е съвсем прав. Само погледнете цялата тази суматоха — тук цари оживление, не е запустяло място.
— Има няколко малки магазинчета. — Джеси посочи надолу към черния път. — По-рано господин Гаскил държеше магазина, в който моите родители винаги пазаруваха.
Този господин Гаскил все още държеше малкото магазинче, в което се продаваше всичко — от „напръстници до четки за дъски“, както им беше казала Джеси, та дори и повече, като се започне от кофи с овес за конете и се стигне до мрежи за рибарите.
— Я гледай! — възкликна побелелият старик и се усмихна широко на Джеси. — Ти не си ли Джеси Уорфийлд? Ти си, няма кой да е друг. Беше таквоз сладко момиченце по онова ми ти време. Баща ти добре ли е?
Скоро Джеси беше заобиколена от Бъроусови, Джаксънови, Фулчерови и Стайронови. Всички те непрекъснато възклицаваха колко е пораснала. Местните само оглеждаха английските й спътници, но почти не ги заговаряха.
Синът на господин Гаскил, Тими, сам предложи услугите си и своята каруца, за да закарат гостите багажа си до къщата на Оливър Уорфийлд.
Тиодор Бъръс, младеж на възрастта на Джеси, насмалко не си глътна езика, като видя дукесата и Маги. Той само махна на Джеси, която вече се беше преоблякла в удобни панталони, ботуши, памучна фланела и кожен елек.
Спиърс беше човекът с най-невъзмутим вид. Той изглеждаше като кралска особа, която е повела със себе си своите любими слуги. Цялото му поведение беше така безупречно, както черните му вълнени панталони и сако. А шалчето му грееше ослепително бяло. Накратко — Спиърс изглеждаше просто великолепно.
Един от местните жители тръгна да му се покланя, но се усети навреме и само плю на земята до себе си.
— Бих предпочел да имам кон — каза Маркъс, оглеждайки задната част на талигата, където всички заедно щяха да се накамарят като купчина вързопи.
— Все ще се наместим някак — отвърна философски Спиърс, когато господарят му се качи в каруцата, и пое Чарлз от Сампсън.
— До къщата на баща ми е само една миля — обясни Джеси, а Джеймс удари с камшика кротката сива кобила, която изпъвайки жили, повлече тежката каруца.
— Къщата се намира откъм океанското крайбрежие. Татко искаше да е малко по-отделен от останалите жители на селото. Това беше нещо като неговото „отделяне от света“, както сам той се изразяваше.
Когато излязоха от селото, черният път значително се стесни. Скоро беше валял проливен дъжд, защото колелата минаваха през дълбоки коловози, пълни с вода.
— Чувствам се така, сякаш съм пренесена в друг свят — каза дукесата, като вдишваше дълбоко соления морски въздух и гледаше нагоре към чайките, кайрите и стридоядите.
— Какво е онова там, Джеси?
— Кое? А, това е бял ибис. Виждате ли какви са му червени краката? Той няма да ни допусне близо до себе си. Точно зад онези купища от морски отпадъци има мочурище.
— Никога не съм си представяла подобно място — каза Маги и нахлупи бонето си по-ниско над челото. — Една жена може много бързо да си съсипе кожата тук, при това ярко слънце и тези солени пръски.
Джеймс спря конете пред една потъмняла, обкована с дъски къща, която изглеждаше точно така, както повечето от къщите в Окракоук. На портата висеше табела, която почти не можеше да се разчете.
— Изглежда съвсем изоставена — с тъга отбеляза Джеси, докато обхождаше с поглед захабените и посивели дъски, няколкото счупени прозореца, бурените, които стигаха почти до кръста й. Един залинял дъб растеше в предния двор. — Господин и госпожа Потър трябваше да се грижат за къщата. Но защо тревата изобщо е неподдържана? И защо има паднали дъски наоколо? — чудеше се Джеси. — След като се възстанових от онази треска, татко не искаше никога повече да се връщаме тук, но семейство Потър поеха ангажимент да се грижат за нещата. През всичките тези години татко им изпращаше пари за поддръжка и ремонти.
— Изглежда — каза Маркъс, като засенчи с ръка очите си от яркото следобедно слънце, — че семейство Потър са се изнесли някъде другаде с парите на баща ти в джобовете си.