— Тук ли е живял Стария Том? — попита Спиърс безизразно.
— Ти да не очакваше нещо като „Чейс парк“? — попита Джеси и го смушка с пръст в ръката, при което прислужникът бавно се обърна и погледна Джеймс така, сякаш никога преди не го беше виждал. Това беше жест, който подхождаше между приятели, не между господар и слуга. Джеймс само се усмихна и кимна с глава.
— Изненадана съм дори, че е останало толкова много от нея — каза Джеси, докато разритваше с крак дъските пред себе си. — Но това няма значение.
— Да, наистина няма значение — отвърна Джеймс. — Аз съм доволен, че изобщо нещо има тук. Извинете ни за момент. Искам с Джеси да погледнем какво е останало от тази барака.
Хванати за ръце, двамата отидоха до съборетината. Само част от една стена все още паянтово се крепеше, заобиколена от пясък и прогнила дървесина. Тук вече нямаше болка, нямаше страх, целият ужас отдавна беше изчезнал. Беше така спокойно, както красивото синьо небе над главите им.
— Наистина не е останало абсолютно нищо — каза Джеси, като оглеждаше наоколо. — О, ето един рак, който се опитва да избяга от нас.
— Искаш ли още сега да потърсиш онези дневници, Джеси?
— Да. Тук иначе няма нищо интересно за нас, Джеймс, абсолютно нищо.
— Браво, така те искам.
Всички мълчаливо стояха на брега, с погледи, реещи се някъде над водата. Дълги ивици морска трева, която задържаше пясъка, се стелеха ту по-широки и по-гъсти, ту по-рехави и изтънели. Десетки пясъчни дюни се диплеха вълнообразно, докъдето стигаше погледът. Вълните се плискаха ритмично и спокойно. Слънцето блестеше, а от лъчите му водата искреше като посипана с малки звездички. Морски чайки закръжаха над групичката хора, с надеждата да им подхвърлят някой и друг остатък от храна, но щом усетиха, че няма да получат нищо, нададоха силен крясък и се стрелнаха към водата да си търсят дребни рибки. Във въздуха се усещаше остър полъх, но в никакъв случай не беше студено.
— Никак не бих искала да се потопя в тази вода, независимо от яркото слънце — каза Маги и зиморничаво обви тялото си с ръце.
— Къде, Джеси? — внезапно попита Джеймс. Прииска му се да си свали ботушите и да усети топлия пясък под стъпалата си.
— Нека да помисля първо — отвърна тя и се отдалечи по посока на водата, на около десетина метра от колибата на Стария Том. — Спомням си, че много старателно увих дневниците в мушамата и зарових вързопа под един малък дъб. Вече са минали десет години, така че дървото трябва доста да е израснало. Ако гледам право във вратата на колибата, а после леко обърна главата си надясно, тогава… Ето го! Това там е дъбът. Господи, каква странна форма е придобил… Но все пак е там, слава Богу.
Джеси хукна към дървото, а Антъни се втурна плътно след нея, като надаваше бойни викове, по-силни дори от крясъците на гларусите над главите им.
„Твърде лесно го намерихме, помисли си Джеймс. Прекалено лесно и това не е на добро.“
Дървото наистина изглеждаше много чудато — беше почти приведено до земята на една страна от суровите морски ветрове, дънерът му беше някак странно смачкан и посукан. Навсякъде по него имаше вдлъбнатини, буци, дупки. Може би беше най-грозното дърво, което Джеймс някога бе виждал.
— Донеси лопатата, Сампсън! — извика Джеймс и забърза към Джеси, която вече беше застанала на колене и дълбаеше с ръце в пясъка, а Антъни, клекнал до нея, мяташе малки шепички с пясък зад гърба си. Един син краб побягна от хвърчащите песъчинки. Трипръсти пясъчници започнаха да се спускат надолу и да се примъкват по-наблизо, надушили храна. Няколко морски чайки се приближиха почти до копаещите ръце на Джеси, но после, когато Антъни развълнувано извика, дърпайки един от корените на дървото, се разхвърчаха с крясък.
— Татко!
— Внимавай, Антъни — каза Джеси и отдръпна ръцете му. — Не е нужно да унищожаваме дървото. Само разрови внимателно около корените. Точно така.
Но не намериха нищо. Петнадесет минути по-късно всички бяха заобиколили в кръг дъба, който сега се издигаше самотен, като крепост, оградена с ров.
Джеси клатеше глава.
— Не може тогава да съм изкопала повече от това. Къде е тогава?
Джеймс я прегърна утешително през рамото и я притисна до себе си:
— Минали са десет години, скъпа. Ти толкова пъти си ми казвала, че пейзажът тук можел изцяло да се променя само за един ден. Десет години са много време, имало е толкова силни бури оттогава.
— Неприятно наистина — каза Маги, която стоеше отстрани. Великолепната й коса блестеше на слънцето, а полата й се издуваше от соления вятър. — Джеси, една от висулките се е приклещила под яката ти. Да, точно там, издърпай я и я остави да се вее свободно. Така е по-добре.