— Прав си, Антъни — каза Джеймс, но не личеше да е много убеден в думите си.
— Този пират е бил наистина хитър негодник. — Баджър поклати прошарената си глава. — Струва ми се, че за да възвърна мисловните си способности, ще трябва да опека за обяд онази красива риба — да, много красива риба, с шест черни вертикални ивици от едната си страна, броих ги. Джипсъм я е хванал рано тази сутрин близо до доковете. Ще опека рибата, а ще си хапнем малко и от онези вкусни зелени грахчета, които Бес донесе от госпожа Фулчър. Тази симпатична женица накарала Бес да опита от ябълковото й вино. Ако бяхте видели Бес с каква занесена усмивка се върна…
Баджър се отправи към порутената кухня на Уорфийлд, която беше толкова стара и разнебитена, че Джеси се чудеше как изобщо той можеше да приготвя такива вълшебни ястия в нея.
След като се нахраниха същата вечер, всички отново се пренесоха в гостната, заедно с Бес и Джипсъм. „Защо не? — беше заявил Маркъс. — Те са част от всичко това, както и ние.“
Джеймс каза:
— Тази вечер ще четем двата дневника, написани от внука на Черната брада, Самюъл Тийч. Маги, ти и Антъни ще започнете първи. Дневника на Валантайн ще оставим настрана и ще се запознаем с него по-късно.
Антъни, Сампсън и Маги бяха един отбор. Внезапно в пълната тишина на вечерта се разнесе крясъкът на Антъни. Маги го перна с ръка и се засмя.
— Хайде, Антъни, прочети им на какво попаднахме.
— Чуй само това, татко. — Момчето леко повдигна книгата от ръцете на Маги. — Дядото на Стария Том, Самюъл Тийч, пише така: „Мисля, че моята баба, мис Валантайн, е една смахната стара сладурана. Днес не спря да ми разказва за някаква си златна огърлица, която й бил подарил нейният скъп съпруг Едуард.“ Едуард Тийч е пиратът Черната брада — допълни Антъни и продължи с отчетливия тон на ученик: — По-нататък Самюъл обяснява, че ще опише всичко точно така, както тя му го била разказала, защото никой не знаел какво можело да излезе от всичко това:
…Той излезе навън в нощта — една бурна нощ, когато вълните се блъскаха в черните скали край залива, а дъждът плющеше в усуканите клони на дърветата, — и ме остави заедно с трима от неговите хора в онзи негов малък каменен замък, който беше толкова студен и влажен дори при най-горещо време, че на мен от време на време ми идваше да му кажа нещо. Никога не се осмелих да го направя, разбира се. А, тази нощ значи… Да, казах му да изпрати някой от своите хора навън, ако му трябва нещо, но той само ми нареди да му стопля малко ром, но да не е прекалено горещ, ами точно какъвто той го обичаше. Когато се върна, изглеждаше направо страшен. Черната му брада беше цялата сплъстена и мокра, от дрехите му се вдигна пара, когато се приближи до огъня, високите му черни кожени ботуши жвакаха по пода от вода и бяха покрити с гадна черна кал. Аз му подадох рома. Той го изгълта наведнъж и ми се ухили, а после извади изпод ризата си един дълъг златен наниз. Разсмя се с онзи негов ужасяващ смях и го омота веднъж, после втори, трети път около шията ми. Този наниз тежеше почти колкото мен самата. Това вече не е лошо, помислих си аз, и му дадох още ром, защото не съм глупачка. Той го обърна на една глътка, оригна се, изръмжа, че след малко ще започнат да му излизат пламъци от устата и извади още една огърлица изпод ризата си. Тази беше цялата от разноцветни камъни — имаше кристално бели като лед, червени камъни, тъмни и загадъчни, също и сини, на чиито цвят дори небето би завидяло. Имаше дори няколко зелени, но те не бяха така лъскави като другите. Той ме потупа по лицето с големите си мръсни, мазолести ръце и ми каза, че и двете огърлици случайно ги бил намерил в едно малко ковчеже, което се носело по водата до някакъв потъващ кораб.
…Аз само кимах сериозно с глава, макар че нито за миг не му бях повярвала. Той беше зъл и коварен като онзи пиратски флаг, който издигаха на кораба си „Отмъщение“. Аз не съм глупаво момиче. Винаги съм знаела, че той държи някъде скрито съкровище, а сега вече имах и доказателството. То беше тук, на Окракоук. Беше се върнал само четиридесет и пет минути, след като излезе. За мой късмет случайно бях засякла времето. Бях обърнала внимание и на това, че ботушите му бяха покрити с кал. Искам това съкровище! Аз съм си го заслужила. Моят баща ме продаде на този негодник. Заслужавам съкровището.
…Същата вечер аз навърших тринадесет. Но пък после, след не повече от месец, скъпия ми съпруг го застреляли и го намушкали на десетки места, а пък английският лейтенант му отрязал главата, завързал я за мачтата и отплавал с нея. Той ме остави бременна с баща ти. А и баща ти си беше негодник, още от ей такова дребосъче. Заклех се, че на него никога няма да му кажа за огърлиците. Когато порасна, той ме заряза и се върна чак след години, за да ми донесе теб, Самюъл. Аз разпродавах онези огърлици парченце по парченце и си живеех добре, а баща ти започна непрекъснато да ме разпитва как съм успяла да се сдобия с такава хубава къща и дори да имам прислуга. Накрая му казах, че съм станала лека жена. Той пък, негодникът, веднага ми повярва. Самюъл, съкровището наистина съществува. Ти не си глупав. Искам да стана богата, преди да умра. Намери това съкровище, Самюъл.