Маги удивено продължи нататък:
— Самюъл пише, че била смахната, макар че сам е видял няколко невероятни скъпоценни камъка. Той вярва в историята за огърлиците, но не мисли, че са от скритото съкровище на Черната брада. Твърди, че баба му била стара и че главата й вече съвсем била изветряла. Но иска да намери останалите камъни. Когато тя умре, непременно щял да ги намери. Не можел обаче да я зареже приживе, защото й бил задължен заради това, че го приела и се грижила за него добре. Разполагали са с двама слуги, а той пък е имал и домашен учител.
— Благодарение единствено на онези огърлици — отбеляза тихичко дукесата.
— Ама че очарователен негодник — вметна Джеймс.
— Самюъл е бащата на Стария Том — обади се Джеси. — Стария Том също беше „очарователен“ негодник, Джеймс. — Тя потрепери. Точно в този момент в съзнанието й се върна, остър и ясен, споменът за онзи ден. Джеймс я придърпа към себе си и я целуна по ухото.
Антъни вдигна глава от дневника, а тъмносините му очи радостно просветваха. Изглеждаше така, сякаш му се искаше да скочи до тавана.
— Сега вече знаем, че съкровището съществува. Знаем го със сигурност.
— Съпругата на Черната брада… — произнесе бавно Джеси. — Дванадесетгодишната Валантайн. Дал й е две огърлици от своето съкровище. А то е скрито на четиридесет и пет минути път от неговия замък, може би дори на още по-малко, ако му е трябвало време да го разкопае.
— Къде ли се намира тоя проклет замък? — запита сякаш сам себе си Сампсън, докато помагаше на Баджър да налее чай на всеки. Към чая имаше, естествено, лимонови кейкчета.
— Толкова време е минало оттогава — каза Джеси. — Когато бях малко момиче, често се ровех с другите деца из развалините, които още тогава бяха само купчини от камъни. Много хора казват, че по тези места изобщо не е имало никакъв замък. Кой знае? Даже и да е имало, хората от Окракоук отдавна вече са разграбили всичко през изминалите десетилетия. Но поне горе-долу знам мястото, където слуховете твърдят, че се намирал някакъв замък. Какво значение има обаче? Четиридесет и пет минути? В коя посока?
След като погълна едно парченце вкусно лимоново кейкче, Джеймс затвори очи и се прокашля:
— Същата онази вечер е валяло. Ботушите му са били кални. Ще опитаме във всяка възможна посока от мястото, където някога се е намирал замъкът.
Маркъс беше доста по-скептичен:
— Четиридесетте и пет минути в повечето случаи ще те доведат до плуване във водата. Има вероятност обаче, просто има вероятност да попаднем на нещо.
— Аз пък мисля, че първо трябва да продължим да четем — съвсем трезво погледна на проблема Маги, като съзерцаваше последното парченце кейк и поклащаше глава. — Ако не намерим нищо повече, тогава ще опитаме с този преход от замъка.
— Местните селяни със сигурност ще ни помислят за смахнати — каза Джеймс и се ухили на съпругата си. — Можеш ли само да си представиш как всички ние се разгръщаме в кръг около онези купища с камъни?
В старата къща настана тишина. Вече не се чуваше досадното скърцане на дъски, защото всички бяха по леглата си и спяха. Дано да беше така, надяваше се Джеймс, защото никак дори не се съмняваше, че и най-слабият звук, който той или Джеси издадат, щеше да се разнесе и до най-затънтените ъгли на всяка стая. Тя лежеше до него по гръб, а тънката й ленена нощница покриваше всеки сантиметър от тялото й чак до пръстите на краката. Панделките с цвят на праскова бяха вързани точно под брадичката й. Той нямаше търпение да развърже тези панделки.
Тя тихичко каза:
— Маркъс е прав. В повечето посоки разстоянието от четиридесет и пет минути пеш ще води до океана, или в Памлико Саунд.
Той се надигна на лакти над нея:
— Тази вечер има пълнолуние.
— Какво? Ах, да, виждам дяволските огънчета в очите ти.
— Това не са дяволски огънчета. Това е страст.
Тя нежно го погали но бузата.
— Не знам защо не съм ти казвала, че те обичам, но сега ще го направя. Обичам те, Джеймс. Обичала съм те винаги, още когато бях на четиринадесет.