— За какъв вид камъни става дума? — попита Джеймс.
— Камъните, които са останали от замъка на Черната брада, са варовикови, изкопани са от континента близо до Чарлстън — отвърна му Джеси. — Спомням си как веднъж дочух господин Гаскил да обяснява това на господин Бъръс. Що се отнася до скалите в онова тресавище, за тях не знам. Кръгли, значи? Колко странно…
— Никак даже не е странно — отчетливо произнесе Маркъс, като изтупа някаква прашинка от ръкава си и се ухили като пират, загубил превръзката над окото си. После скочи на крака и разпери важно ръце. — Баласт, Джеси. Това просто са били камъни от баласт.
— Точно като онези камъни, на които Черната брада и някои от неговите хора са седели, докато са горели сярата в трюма — досети се Баджър. — Мили Боже!
— Валантайн наистина е дала идея на своя правнук, Черната брада, къде да зарови плячката си, без да я излага на опасност от изчезване в подвижните пясъци — каза Сампсън. — Та това е просто великолепно.
— И ти си този, който го измисли, скъпи мой — погледна го Маги разнежено. После взе дланта му и целуна всеки пръст поотделно. — Ти си превъзходен!
Антъни изглеждаше възмутен. Чарлз пък триеше юмруче в новото си зъбче.
— Джеси — каза Джеймс със спокойния и отмерен глас на владика, но в същото време ръцете му човъркаха някаква дантела върху ръкава й, — къде обаче се намира това тресавище?
Вече се здрачаваше. Тримата разузнавачи застанаха до тресавището и се втренчиха в мътните му води. Бяха само трима, за да не привличат вниманието на хората. Последното нещо, което някой от тях искаше, беше жителите на Окракоук да започнат да ги разпитват какво точно правеха. Разузнавачите. — Джеймс, Джеси и Баджър — стояха на ръба на тресавището, което се намираше на около половин миля път от селото, на брега на острова. То беше препълнено с миризлива черна вода, която накара Джеси да потръпне само при вида й.
— Изглежда зловещо — изкоментира тя.
— Вони, това поне е сигурно — добави Баджър, Той приклекна и се вторачи в неподвижната повърхност. Внезапно водата леко се накъдри и на повърхността щръкна главата на една отровна змия, при което Баджър се хвърли назад по гръб, а дъхът му направо пресекна.
— Как Черната брада е извадил двете огърлици за Валантайн, ако водата е била толкова дълбока? — попита Джеси. — Със сигурност не е бъркал с ръце там, долу.
— Естествено — отвърна бавно Джеймс, като хвана Баджър за ръка и го вдигна. — Използвал е дълъг прът, може би, с лъжичка накрая. Или пък нещо подобно.
Баджър каза:
— Изглежда, че господин Сампсън е прав в своите заключения. Той смята, че съкровището трябва да е поставено в нещо метално, така че гадната блатна вода да не достигне до него, и че това метално сандъче е здраво прикрепено с верига към баласта.
— Аз и Джеси също сме на това мнение — кимна с глава Джеймс. — Трябва да дойдем по време на отлив. А междувременно пък ще трябва да си направим един много здрав и много дълъг прът, с който, щом напипаме металното сандъче, ще можем да го измъкнем без проблеми.
— Е, стигнахме поне до началото — каза Джеси, прегърна Джеймс и тримата поеха обратно към къщата на Уорфийлд, която вече не им изглеждаше чак толкова разнебитена. — Наистина е вълнуващо.
— Да, почти колкото и това, че ти носиш моето дете — отвърна мъжът й. После погледна към окосената ливада. Входната врата стоеше отворена и вече не изглеждаше никак враждебно, ами имаше дори гостоприемен вид. — Мисля си, че няма да е никак чудно, ако на баща ти пак му се прииска да дойде насам за известно време. Тук е красиво, не съм виждал подобно място на това.
— А и да яздиш кон по брега е голямо забавление — подхвана любимата си тема Джеси… — Може би сега, когато съм с теб, ще бъде дори нещо повече от забавление.
— Дано да е така. Трябва да опитаме, преди да си станала толкова дебела, че да не можеш да седиш зад мен с ръце през кръста ми. Не искам да те гледам как ще се изтърсиш от гърба на коня.
Тя се засмя, смушка го с юмрук в ръката и те влязоха в къщата, където навсякъде се носеше миризмата на стридите, които Баджър беше сложил да къкрят във вино, розмарин и чесън.
— Надявам се, че той добре знае какво готви — сбърчи нос Джеймс — Стриди! Слизести, гадни стриди… Кой нормален човек би сложил подобно нещо в устата си?
И вее пак те всички го направиха. Когато в началото Джеси и Спиърс се колебаеха дали да ги опитат, Маркъс и Джеймс със завидно красноречие взеха да им обясняват как се били плъзгали надолу в гърлото. Тогава дукесата хвърли една стрида по съпруга си, който хладнокръвно я отлепи от гърдите си, избърса мястото със салфетка и тържествено подаде стридата на Джеймс. Стридите все пак, както повечето от тях заключиха накрая, не бяха никак лошо нещо, „но само ако, беше допълнил Спиърс, Баджър е този, който ги приготвя“.