Тази работа, мислеше си той, докато крачеше редом до Джипсъм надолу по издълбания от коловозите път, беше действително твърде неочакван къч. Честно казано, той вече не можеше да си представи своето съществуване без Джеси. В живота имаше наистина странни завои и превратности. Но не това го притесняваше. Най-много се ужасяваше, когато нещата излизаха извън неговия контрол, както сега например.
— Здравей, Джеймс. Джипсъм все пак те доведе, а? Наблюдавах те, докато идваше насам. За късмет в момента ей там има една височинка — поне докато бурите не я заравнят — и щях да видя, ако водеше някой от останалите с тебе. Ти обаче не го направи. Така просто спаси собствения си живот и живота на Джеси.
Джеймс погледна към жена си.
— Добре ли си?
— Да, Джеймс.
— Чудесно. Чуй ме сега, Комптън. Можеш да вземеш и цялото съкровище на Черната брада — все ми е едно. Трябва да разбереш обаче, че тук може и да няма нищо. За двеста години се случват много неща. Възможно е съкровището, ако действително е било прикачено за баласта, да се е откъснало и да е потънало. Възможно е някой вече да го е извадил преди нас. А възможно е и никога всъщност да не е било тук.
— Съвсем скоро ще разберем. Ти и Джипсъм, натопете вашите прътове в тая гнусотия. И внимавай, Джеймс. Аз наистина мога да я убия. Нямам какво да губя, помни това.
— Възнамерявам само да проверя дали тук изобщо има съкровище — отвърна Джеймс. — Ако има, вземи си сам, каквото поискаш, и ни се махни от главите.
— Винаги съм те смятал за разумен човек. Ти си млад, но умееш добре да премисляш нещата. Джеси пък е тъкмо твоята противоположност. Намери ми това съкровище, Джеймс, иначе няма да остана никак доволен.
Джеймс хвана дългия прът с кука накрая и го потопи в тъмната, воняща тиня. Почти веднага напипа първия камък.
— Камъните са тук.
Опипа около първия камък, после премести кукичката към следващия, след това — към другия до него. Имаше огромно количество камъни, пръснати на безразборни купчини по дъното. Трудно му беше да разбере дали опипваше всички поред, а беше наясно с това, че Комптън Фийлдинг губеше търпение и сигурно смяташе, че Джеймс се опитва да го измами по някакъв начин.
— Ето! — извика той. — Май напипах нещо. Да, верига, която е омотана около един от камъните.
Той се молеше металните връзки на веригата да се окажат здрави, като се имаха предвид всичките ужасни приливи и бурите, които минаваха над острова и променяха целия пейзаж само за часове.
Джеймс усещаше такова облекчение, че му идеше да крещи.
— Ела тук, от тази страна, Джипсъм. Сега е моментът и двете куки да се включат заедно. Ако намерим метално сандъче на края на тази верига, то ще бъде тежко. Надявам се прътовете да се окажат достатъчно силни, за да го измъкнат.
Двамата натопиха прътовете още по-дълбоко, внимателно опипвайки навътре в тинята. Джеймс вече започваше да се чуди дали онзи злодей Черната брада не беше завързал веригата за камъните само като една грандиозна подигравка, когато неговата кукичка удари на нещо метално.
— Намерих го!
Беше бавна и досадна работа. Трябваше да наместят добре куките си под металното сандъче и бавно да го измъкнат на повърхността, като се молят прътовете да са достатъчно силни, за да не се строшат на две под тежестта на сандъчето и на блатната кал. Не можеха и да рискуват, като освободят веригата от камъка, защото ако загубеха опора, съкровището щеше да потъне вдън земята. Бавно, много бавно и внимателно, те измъкваха ковчежето нагоре. Беше по-тежко дори от коня, който падна върху Джеймс по време на едно надбягване. Тогава той бе имал късмета да се отърве само с три счупени ребра. Ако сега обаче се провалеше, нямаше да има такъв късмет. Щеше да бъде мъртъв. Джеси и бебето — също. Нито за миг не се съмняваше в това.
Внезапно сандъчето се изплъзна от пръта на Джипсъм, после се измъкна и от куката на Джеймс й отново се свлече в тинята. Джеймс изруга, после веднага се извърна:
— Не прави нищо, Комптън. Ей сега пак ще го измъкнем. Чакай, Джипсъм. Напипвам нещо. Да, веригата е усукана поне три пъти около още един от камъните. Добре че имаме по-голяма дължина на веригата, иначе никога няма да можем да изгребем тая тиня върху сандъчето.
— Знам, че не ти се подхлъзна, Джеймс, ами Джипсъм. Страх ли те е, момче? — Комптън Фийлдинг много внимателно се прицели и гръмна. Когато куршумът гръмна в калната земя под краката му, Джипсъм отскочи назад и падна в тресавището, размахвайки ръце. Само миг след това тинестата вода се затвори над главата му.