Джеймс изчака. Вече не се виждаше никакво движение, никакви вълнообразни повдигания под онази купчина от скъпоценности и монети. Той успя да отмести Фийлдинг от сандъка. Лицето му изглеждаше страшно — гадно, подпухнало бяло.
— Комптън?
— Да, Джеймс — отвърна той с прегракнал шепот. — Не мога да те видя, но те чувам, макар и слабо. Къде е Джеси?
— Тук съм.
— Моля те, кажи ми какво се е случило с онези колонизатори от Роаноук?
— Когато останали съвсем без храна, отишли при индианците кроатоа. Предполагам обаче, че след това са се самозабравили и са започнали да се държат като господари към същите тези индианци, които им спасили живота. За отмъщение индианците ги продали на испанците. Валантайн била отведена в Испания. По-късно тя се върнала в Англия и се омъжила за някакъв търговец от Бристол. Що се отнася до другите колонизатори, навярно повечето от тях са останали в Испания.
— Благодаря — прошепна умиращият. — Джеси, надявам се да не кажеш на мама, че аз съм убил Алън Белмонд. Тя винаги го е харесвала, защото просто не знаеше, че беше негодник.
— Ще запазя тайната ви — отвърна Джеси.
— Благодаря ти. — Фийлдинг потрепна веднъж и после остана съвсем неподвижен.
Една змия се плъзна нагоре по брега и запълзя с невероятна бързина по мочурливата трева.
— Той е мъртъв — тихо изрече Джеймс. — И всичко — заради това дяволско съкровище.
— Какво ще правим сега? — попита Джеси, като гледаше сандъка с погнуса. Още не беше изрекла тези думи, когато друга змия подаде глава на повърхността, а от дебелата й глава се посипаха монети.
Сампсън вдигна пистолета си и стреля. Влечугото се свлече обратно в сандъка.
— Ужасно е, Джеймс, просто ужасно — повтаряше като в транс Джеси и не можеше да откъсна поглед от сандъчето. — Тези скъпоценности и монетите, всичките са били откраднати от хора, които Черната брада е убивал, за да напълни този сандък. Това е просто нетърпимо…
— Съгласен съм — каза Джеймс и погледна първо Спиърс, после — Баджър, след това — Сампсън, и накрая — Маркъс и дукесата. Всички те бавно кимаха с глави.
— Нека отново да бъде на тинята и на змиите — каза дукесата. — Нека да потъне вдън земята.
Джеймс и Джипсъм заедно подпряха обутите си в ботуши крака върху сандъка и силно го ритнаха. Той се катурна обратно в тресавището и бавно започна да потъва, докато напълно се изгуби под черната повърхност. Една змия от сандъка за миг се издигна над водата, след което отново потъна заедно с него.
Дебели, белезникави мехури бавно се вдигнаха нагоре, разпукаха се и се изравниха с повърхността. Никой не промълви нито дума — всички само гледаха мълчаливо, докато водата отново стана неподвижна.
В дълго проточилата се тишина Джипсъм внезапно се обади:
— Цялото ми тяло ме сърби. Божке, мислех си, че искам да съм богат… Ама не по тоя начин, никогаж по тоя начин.
Внезапно дукесата се наведе и вдигна нещо от мочурливата трева край тресавището.
— Я вижте това — каза тя и без да се замисля, го избърса от полата си. Беше огърлица — изящен наниз от злато. Точно в средата му светеше рубин с тъмночервения цвят на зимен залез. Дукесата отърка рубина в дланта си, след което го вдигна към тях: — Но това е необикновена рядкост…
После го подаде на Джеймс.
— Тук има някакъв надпис. — Той приближи огърлицата към очите си, за да го разчете.
— Какво е написано? — попита Джеси.
— „Валантайн Суон, 1718, Едуард Тийч.“
ТРИДЕСЕТ И ШЕСТА ГЛАВА
За кой кон да викам? На мен всичките ми изглеждат еднакво.
— Давай, Джиг! Ти можеш, момче, давай! — Джеси се протягаше напред, за да гледа как нейният любим шестгодишен състезателен кон напряга сили, за да излезе напред още в началото.
— Лоша постъпка от твоя страна, Джеси — изкрещя нейната свекърва достатъчно високо, за да бъде чута сред останалите викове. — Ти вече си Уиндам, не Уорфийлд. Онзи кон е на баща ти.
— О, Господи, каква луда надпревара! И то само на четвърт миля. Давай, Консол, Давай, момче!
Баща й се намръщи и я подръпна за ръката:
— Преди малко викаше за Джиг. Сега крещиш за коня на Уиндам. За кого си всъщност, Джеси?
— Давайте и двамата! Давайте! По-бързо, Джиг! Дръпни напред, Консол, точно така, ти можеш!
Джеймс яздеше Консол, но изоставаше. Другите жокеи тежат една торба мокри дрехи, би казал Джеймс и би изругал, след което обикновено допълваше, че може да победи само ако ги разстреля. Но въпреки това се стараеше, приведен плътно над гърба на Консол и обгърнал шията му с ръце.