— Аз ще се погрижа за момичето, господин Джеймс. Вие самият също трябва да се преоблечете. Милостивият Бог знае, че сте почти толкова прогизнал, колкото горкичката мис Джеси. Аз ще се погрижа за нея, не се притеснявайте.
Когато след около седем — осем минути Джеймс почука на спалнята, старата жена му каза да влезе.
Джеси беше покрита до раменете с три одеяла. Бе облечена и в една от неговите чисто нови пижами, която беше закопчана чак до гърлото й. Откъде ли я беше измъкнала Бес? Косата на ранената беше разпиляна по цялата възглавница, а старата Бес нежно притискаше една влажна кърпа към раната й, точно над лявото слепоочие. Слава Богу, че куршумът не бе минал през лицето й. Беше истински куршум. Той разбра това още от първия миг. Направо си беше изкарал ангелите. Но тя беше в съзнание и това беше добър знак, защото рана в главата и загуба на съзнание можеше да означават смърт. Тази мисъл го накара да потрепери. С облекчение видя, че очите на хлапето бяха бистри и ясни, а не замъглени от болка и смущение.
Джеси го гледаше как се приближава към леглото. Косата му беше разчорлена, ризата му — небрежно закопчана, а той самият изглеждаше разтревожен. Дали заради нея? О, не, по вероятно беше загрижен за Суийт Сузи.
— Аз ще те заместя, Бес. Ти слез долу да чакаш доктор Хулахан.
— Дадено, господин Джеймс.
Джеси видя как жената се наведе, взе си желязната тенджерка и излезе от спалнята. Тогава каза:
— Тази стая има нужда от малко пооправяне. Тапетите са толкова стари, че… О-о-ох!
— Съжалявам. Няма да ти навреди, ако се опиташ да си затвориш устата поне за известно време. Стой мирно, искам да видя колко лоша е раната.
Тя стисна зъби и затвори очи.
— Боли.
— Да, предполагам. Куршумът е съдрал скална ти. Точно заради това ти тече кръв като на прасе. По дяволите, хлапе, стой мирно. Не се дърпай от мен и само да си посмяла да заспиш.
В този момент той видя сълзите, които се стичаха изпод затворените й клепачи. Това не му се понрави много, но и не знаеше в случая какво точно трябва да направи:
— Извинявай, Джеси, няма да те докосвам повече. Доктор Хулахан трябва съвсем скоро да бъде тук.
С края на меката кърпа той леко докосна бузите й, за да изтрие сълзите й. Чувстваше се като пълен глупак.
— Само си лежи, без да мърдаш. Точно така. Не се движи и се опитай да се отпуснеш. И не заспивай. Не заспивай!
Тя отвори очи и се вторачи в него:
— Суийт Сузи все още е разгонена. Тя искаше конят на Били да й се качи.
— Това можеш да ми го обясниш и по-късно. Отпусни се, Джеси, и…
— Знам. „Не заспивай“. Аз не съм глупачка, Джеймс. Няма да заспя, не и когато съм с рана на главата.
Тя отново притвори очи, но болката й не намаля. Сякаш пулсираше с едно тъпо туптене, което бързо преминаваше в страшно главоболие. Как можеше да се отпусне, когато й се искаше да заплаче и да се сгуши на кълбо?
— Този тип беше такъв глупак, че стреля по мен, без да се замисли, че можеше да улучи Суийт Сузи. Всъщност накрая май тъкмо това го спря — страхът да не рани нея. А тя искаше дори и Бенджи. Трябва да я държиш настрана от жребците, Джеймс.
— Добре.
Тя въздъхна, усмихна му се вяло и загуби съзнание. Това го изплаши до смърт. Тя не трябваше да губи съзнание. Не точно сега. Божичко, може би това не беше само една повърхностна рана на скална? Ами ако…
— Джеси? Джеси, събуди се! Това не ми харесва. Хайде, събуди се.
Той разтърси раменете й, но главата й тежко се отпусна върху възглавницата. Джеймс продължи да ругае. Той все още ругаеше и й нареждаше да се събуди и да не му изкарва акъла, когато вратата на спалнята се отвори и доктор Хулахан прекрачи прага. Всъщност този човек никога не крачеше, той ситнеше, с малки, ситни стъпчици. Беше около тридесетгодишен, към метър и шейсет на ръст. Почти цялата му глава беше покрита с избеляла руса коса, а сините му очи гледаха косо надолу. От тия негови ситни стъпчици на Джеймс му се прииска да го фрасне по главата, но беше толкова облекчен да го види, че само скочи от леглото и каза:
— Бързо, Данси, улучили са я с куршум. Одраскан е само скалпът, но продължава слабо да кърви. Току-що загуби съзнание, а знам, че това не е на добро. О, Господи, бързо!
— Всичко е наред, Джеймс. Само се мръдни настрани, друго не искам. Дай ми малко повече пространство.
Данси Хулахан можеше и да ситни, но гласът му беше така плътен и успокояващ, както гласа на епископ Морган във Вашингтон. Освен това беше ловък и способен — две неща, необходими както за хората, така и за конете. Джеймс го наблюдаваше как опипва леко около раната, после се навежда и прилепва ухо до гърдите на Джеси. После премери пулса й, разтвори с ръка очите й и погледна зениците.