— Четиридесет, с мокри дрехи. Знаеш ли как си счупи крака? Един друг жокей го блъсна в дърво.
— Мъчно ми стана, като го видях. Знаеш ли, Джеймс, трябва да се въведат някакви правила в надбягванията. Всички тия осакатявания са направо абсурдни. Четох за някакво надбягване във Вирджиния, където конят фаворит бил отровен предната нощ.
— Може и да е абсурдно — каза Джеймс, — понякога може да е дори опасно, но е забавно, Джиф. Не ги мисли тия работи. По-добре внимавай на кого залагаш.
— Чунким пък тебе много ти пука на кого залагам. Хей, Ослоу, как я караш?
Ослоу Пени беше началникът в конефермата на Джеймс. В състезателни дни обаче се превръщаше в главен конегледач и следеше как се грижат за всички коне, които щяха да участват в надбягванията за деня.
Той беше „говореща история на два крака“, или поне така го наричаше Джеймс. Всъщност и Мериландският жокейски клуб вече започваше да се съгласява с него. Ослоу знаеше цялото родословие или поне бащата на всеки кон, който препускаше между Южна Каролина и Ню Йорк. Знаеше също и всички разплодни жребци в момента, всички кобили-майки, както и потомството на всеки състезателен кон в Америка и Британия.
Мърморейки нещо под носа си, Ослоу се приближи към тях и внимателно измъкна поводите на Тинпин от ръката на Джеймс. Той беше кривокрак, кокалест и имаше най-яките ръце, които Джеймс някога беше виждал. Лицето му беше сурово, потъмняло, набръчкано, а от кафявите му очи се излъчваше толкова много ум, колкото от ръцете му — сила.
С примижали очи срещу яркото следобедно слънце той погледна Джифорд в лицето.
— Добър ден, сър. Карам я така добре, както Лили Лу миналата седмица на състезанията за майсторски клас във Вирджиния. Във всеки случай, по-добре от господин Джеймс. Ей, юнак, ами ти как си? Запъхтян си, нали? Е, направи, каквото можа. Справи се доста по-добре от Дуър Кег, онова кривокрако животинче, което старият Уигинс все още тормози да се състезава. По дяволите, толкова е зле горкото, че дори не помня кой беше баща му.
— Ти за господин Джеймс ли заложи, Ослоу?
— Как ли пък не — каза Ослоу, като галеше врата на Тинпин с жилестата си ръка. — Щях да заложа на Тинпин, ако го яздеше Редкоут, горкото момче, а не господин Джеймс. Той е наедрял прекалено много, също като Малката Нел, която преди четири години толкова се беше надула от преяждане, че едва се дотътри до финиша на надбягванията „Дики Рейсиз“ в Северна Каролина.
Джифорд се разсмя:
— Мислиш ли, че аз щях да се справя по-добре от господин Джеймс?
Ослоу се изплю точно зад лявата плешка на Тинпин:
— Не и с тия две непохватни ръце, дето ги имате, господин Попълтън. Съжалявам, сър, но от господин Джеймс, от върховете на неговите пръсти направо се прелива някаква магия в конете.
— Благодаря ти за хубавите думи, Ослоу — каза Джеймс. — Е, Джифорд, хайде сега да идем да видим Ърсюла. Предполагам, не си довел и майка ни, нали? — Той потупа Тинпин по врата и тръгна.
— Слава Богу, не. Тя се опита да разубеди Ърсюла да не идва в това място на безбожници.
Джеймс се засмя, Той все още беше ухилен, когато видя, че насреща му крачи хлапачката на Уорфийлд. Тя изглеждаше точно като момче — все още носеше шапката за езда, натъпкала буйната си коса под нея. Лицето й беше зачервено от горещото слънце, а над носа й светеше низ от лунички.
Не му се искаше да се спира, но въпреки това го направи. Беше му страшно трудно. Спокойно можеше да не й обръща никакво внимание до края на живота си, но нали все пак беше… джентълмен, по дяволите!
— Моите поздравления — произнесе той зад стиснатите си зъби. Тя често го беше побеждавала, още от времето, когато беше четиринадесетгодишно хлапе, но той все още не можеше да понася това. Така и не успя да свикне.
Джеси Уорфийлд отмина без капка внимание Джифорд Попълтън, президента на Юниън Банк в Балтимор, и се изпъчи пред Джеймс, като директно му заяви.
— Опита се, значи, при втората обиколка да ме блъснеш в оня ров.
Тъмнорусата му вежда се повдигна нагоре:
— Ами, така ли?
Тя леко се надигна на пръсти и носът й застана на сантиметър от неговия.
— Знаеш, че се опита. Хич и не мисли да лъжеш, Джеймс! Насмалко не успя. Ако не бях такава супер ездачка, щях направо да се прекатуря през ръба. Но не го направих. Измъкнах се и те бих… Бих те, и то така добре.
— Да-а-а, няма спор — провлече той спокойно, макар че му се прииска да й зашлеви един шамар. Някакво спортсменство беше нужно все пак, но тя беше жена. Ако беше мъж, щеше да знае, че не е честно така да натриваш носа на загубилия и да му се присмиваш. О, мислеше той, следващия път, когато я победи, щеше да натрие цялата й муцуна направо в калта.