— Тя идва на себе си. Джеси? Хайде, момичето ми, събуди се и престани да изкарваш акълищата на твоя домакин.
Тя простена и отвори очи. Джеймс видя, че болката беше затъмнила зелените й очи почти до черно, и каза:
— Не можеш ли да й дадеш малко лауданум, Данси?
— Не точно сега. Раните в главата крият непредвидими опасности… Ти знаеш това. Тя ще може да понесе болката, но се съмнявам, че ще й понесе да стане мъртва. Дръж се, Джеси. Разбираш ли какво ти говоря?
— Естествено, да не съм глуха.
Доктор Хулахан се разсмя с плътен, благ смях, който щеше да подхожда повече на мъж с ръста на Джеймс.
— Добро момиче. Виж, сега ще трябва да отрежа косата ти върху раната. Ще остане малко голо петно, но ти имаш толкова много коса, че то няма да се вижда. — Той извади бръснач от черната си кожена чанта. — Джеймс, накарай Бес да ми донесе малко гореща вода. Ще ми трябват също превръзки и чисти бели ленени кърпи.
Това беше най-дългият час в живота на Джеймс. Джеси плачеше, но не издаде нито звук. Само лежеше на мястото си със здраво стиснати клепачи, свила ръце и юмруци от двете си страни. Когато доктор Хулахан обръсна косата над раната, Джеймс беше този, който потрепери. Джеси не помръдна. Данси захвърли на пода дългите кичури мокра коса. Тя беше извадила невероятен късмет. Ако мъжът, който бе стрелял по нея, я беше улучил само няколко милиметра по-наляво, сега щеше да бъде мъртва.
И всичко това — само за да спаси живота на Суийт Сузи. Искаше му се той самият да я убие заради това, че беше поела такъв необмислен риск.
Когато Данси приключи с превръзките около главата на Джеси, тя придоби толкова трогателен вид, че Джеймс не можа да не се засмее. Той слушаше как лекарят й говори, как я пита колко пръста й показва, кога е рожденият й ден, как се наричат всички коне, с които е препускала през последната седмица. Джеймс се чудеше как, по дяволите, той можеше да знае дали отговорите й бяха верни. Докторът само кимаше с глава.
— Много добре — каза накрая Хулахан. — Нека сега да й дадем малко лауданум, за да може да поспи.
Точно преди да се унесе в сън, Джеси каза:
— Джеймс, мъжете бяха двама. Единият се казваше Били. Конете им бяха червеникавокафяви и поне десетгодишни. Единият кон беше със звезда на челото, а другият имаше отвесна светла ивица над муцуната.
Той не я помоли да му опише мъжете. Съмняваше се, че ще може. Тя говореше повече за двата коня, докато накрая думите й съвсем започнаха да се сливат.
— Достатъчно, Джеси. Хайде сега да поспиш. Ще говорим утре сутринта.
Но той не я остави, докато не видя, че диша равномерно и дълбоко. Придърпа одеялата до брадичката й, угаси свещите и тихичко затвори вратата на спалнята.
Алън Белмонд, доктор Хулахан, Томас, Ослоу и Бес го очакваха в гостната. Старата Бес изглеждаше така, сякаш й се искаше да фрасне по главата Алън Белмонд със своя железен тиган.
— Каза ли ти какво се е случило? — попита Алън. — Призна ли си, че е откраднала Суийт Сузи?
— Напротив, най-безразсъдно е спасила кобилата ти от двама крадци. Не можа да ми опише мъжете, но описа конете, които са яздили. Обикновени коне, и двата кафяви, единият с хлътнал навътре гръбнак, а другият с къс гръб и мускулест. Иначе казано, бил е с кръвта на товарен кон.
— Тя ще си спомни и други неща — обади се Ослоу, — само нека да оздравее горката й глава.
— Дяволско момиче! — вдигна вежди Белмонд. — Не мога да повярвам, че е възможно да се опълчи срещу двама мъже. Просто няма логика.
— Утре ще можеш да й благодариш както трябва — подсказа му Джеймс, — но след като аз хубаво я напердаша.
Томас се прокашля:
— Аз пратих да известят във фермата на Уорфийлд. О, струва ми се, че чувам господин Оливър. Страшно е вбесен, той е…
Оливър Уорфийлд нахълта тежко в гостната на Уиндам, която на слабата светлина на свещите не изглеждаше чак толкова занемарена. Той беше разбрал достатъчно за случилото се, за да остане ужасен.
— Къде е моето малко момиче? Да те вземат мътните, Джеймс, къде е тя? Заведи ме по най-бързия начин при нея да й смъкна кожата, задето е могла да откачи чак толкова. Не мога да повярвам, че е могла да спаси проклетата ти кобила, Алън! Но на кой, по дяволите, му пука за всичко това?
— Дъщеря ти ще се оправи, Оливър — каза Джеймс. — Ако не вярваш на мен, питай доктора.
Данси Хулахан се прокашля, направи една от своите ситни крачки към Оливър Уорфийлд и каза с плътния си, успокояващ тембър:
— Тя спи в момента, Оливър. Стига си се тормозил. Един куршум е закачил главата й, но за щастие е разкъсал само скалпа. Няма никакво сериозно увреждане.