— Нали аз го заплаших, Джеймс, и то пред свидетели. Ти почти насила трябваше да ме дръпнеш от него. Мислиш ли, че ще ме обесят?
— Не. Аз наистина ли те дръпнах от него? Странно, че не си спомням нещата точно по този начин. Хайде, елате с мен и двамата. Данси Хулахан е тук — струва ми се, можем да кажем, че всички герои от драмата са тук.
Гордън Дикенс мразеше чая, защото мащехата му го беше карала да пие чай, докато не се напикае в гащите. „Идеално наказание за устато малко момченце“, казваше тя с огромно задоволство, докато накрая той не се удържаше. Сега мразеше дори да гледа как някой друг пие това гнусно нещо, защото от него отново му се приискваше да се облекчи. Едва се сдържаше, докато гледаше как Джеси Уорфийлд пие този ужасен чай, но знаеше, че е длъжен да го направи. Беше тук, за да изпълни дълга си. Трябваше да бъде нащрек. Необходимо беше не само да изслушва думите на всеки, но и внимателно да изучава израженията на лицата им. Баща му винаги му беше казвал: „Винаги можеш да видиш вината, изписана върху лицето на някой мъж или жена, стига да знаеш какво и как да гледаш“. Не беше много сигурен какво точно означаваше това, но умееше да наблюдава внимателно. Точно сега не можеше да мисли за младата си чувствена жена, която лежеше в тяхното легло, топла, гола и разчорлена. Той преглътна и си наложи да се върне към задълженията си. Погледна момичето, което пиеше чай, Джеси Уорфийлд, после — Данси Хулахан, и накрая — Джеймс Уиндам.
— Да ти предложа една кифла с масло, Гордън?
— Не, Джеймс, благодаря ти. Искам да чуя какво се е случило, след като Джеси Уорфийлд е довела кобилата обратно тук. Да, Томас, влез и ти. Ти също си бил сред тук присъстващата компания онази нощ, нали?
— Не беше точно компания за веселба, господин Дикенс — каза Томас със строго изражение, защото знаеше, че това си беше сериозна работа. — Горката мис Джеси беше цялата в кръв, а господин Джеймс я носеше. Не, хич даже не беше за веселба.
— Не това имах предвид. Разкажи ми какво се случи.
След като беше измъкнал всички възможни факти от всеки един от тях, Гордън Дикенс поглади мустаците си, вторачи се в Джеси и каза:
— Доколкото разбирам, ти и Джеймс Уиндам сте съперници. Винаги съм залагал на Джеймс, но ти го побеждаваш в поне половината от случаите, което със сигурност не е най-правилното от твоя страна. Виждал съм те да се опитваш да го блъснеш с коня си, виждал съм те да риташ с крак към него, виждал съм го и него да се опитва да те отклони в канавка. Вие сте врагове, Защо тогава ще защищаваш него и ще заплашваш Алън Белмонд? Защо изобщо ще си правиш труда да спасяваш тази кобила? Това не е била твоя кобила.
— Аз обичам Суийт Сузи. Тя е прекрасна. Предполагам, не сте намерили двамата мъже, които я откраднаха? Или който и да било там, който ги е наел да я откраднат?
Гордън Дикенс през тези дни беше прекалено зает с женитбата си и с изучаването на страхотните удоволствия на брачното легло, за да се занимава с този проблем, но си премълча за това. Сети се как беше прекарал ранните часове на тази утрин и от спомена го обляха топли вълни на задоволство. На кого му пукаше за някакъв си скапан кон, когато Хелън лежеше там и го чакаше, усмихваше му се и протягаше ръце към него?
— Все още не съм попаднал на никакви следи — отвърна той с глас, леден като балтиморски пролетен дъжд. Как смееше това проклето момиче да го разпитва? — Не отговори на въпроса ми, Джеси Уорфийлд.
— Нямаше значение, че Суийт Сузи принадлежеше на Алън Белмонд, който не беше много приятен човек. Щях да се опитам да спася Суийт Сузи, дори и да беше собственост на Мортимър Хаки, една наистина презряна твар. Както и да е, Алън Белмонд дразнеше всички, крещеше най-различни обвинения по адрес на Джеймс — абсолютно безпочвени обвинения — и аз поисках да го ударя.
— А може би вместо това си го застреляла?
Джеймс, който се беше облегнал на полицата на камината, внезапно се хвърли напред и се надвеси застрашително над Гордън Дикенс. Сграбчи го за яката и го разтърси:
— Това е най-нелепото нещо, което е излизало някога от твоята уста! Само я погледни — побеляла е като платно от страх. Добре си мери приказките, иначе аз ще те накарам да го направиш.
— Джеймс, не разбираш ли, че аз просто си върша работата? Тя наистина го е заплашвала. Обича да се прави на мъж, възможно е да използва и пистолет като мъж и…
С желанието единствено да отвлече вниманието на Джеймс, когото виждаше, че изгаря от нетърпение да забие юмрука си в лицето на Гордън, доктор Хулахан бързо изстреля: