Колкото за косата, много съжалявам, тъй като през кратката ни среща не можах да не забележа особената й прелест, но боя се, че по тази точка ще трябва да остана твърд. Надявам се, че увеличената заплата ще ви обезщети за загубата. Задълженията ви към детето са твърде леки. Постарайте се да дойдете. Аз ще ви посрещна в Уинчестър. Пишете с кой влак ще пътувате.
— Това е писмото, което току-що получих, и аз съм склонна да приема службата. Преди да направя последната стъпка, реших да ви съобщя за това и да искам вашия съвет.
— Щом като вече сте се съгласили да отидете, това решава въпроса — каза Холмс отсечено.
— Но не бихте ли ме посъветвали да се откажа?
— Признавам ви, че не бих желал да видя моя близка на тая служба.
— Какво означава всичко това, господин Холмс?
— О, нямам сведения, не мога да ви кажа. Може би вие сама сте си съставили вече мнение.
— Изглежда да има само едно възможно разрешение. Господин Рукасел ми се вижда много добър и благороден човек. Не е ли възможно жена му да е луда и от страх да не я вземат в лудницата, той да търпи всичките й прищевки?
— Възможно е в действителност, както изглежда, това е най-вероятното предположение. Но във всеки случай предлага ви се приятно домакинство за едно младо момиче.
— Но парите, г-н Холмс, парите?
— Е, да, разбира се, парите са добри — доста добри. Нещо, което ме безпокои. Защо дават заплата 120 лири годишно, когато биха могли да си намерят подходящо лице за по-малко? Трябва да има някоя особена причина за това. Проблемът ви обещава да е доста интересен. Има нещо съвсем ново в някои от данните. В случай че се усъмните в нещо или ви застраши опасност…
— Опасност? Каква опасност предвиждате?
Холмс поклати мрачно глава.
— Ако успеем да я открием, тя ще престане да бъде опасност — каза той. — Но по всяко време, денем или нощем, една ваша телеграма ще ме доведе на помощ.
— Това е достатъчно. — Когато стана от стола, всичката загриженост бе изчезнала от лицето й. — Сега ще отида съвсем спокойна в Хампшир. Веднага ще пиша на господин Рукасел. Ще пожертвам бедната си коса довечера и утре ще потегля за Уинчестър. — След няколко благодарствени думи към Холмс тя се сбогува с нас и излезе.
— Изглежда, че младата дама е напълно в състояние да се грижи за себе си.
— Ще има нужда от това — мрачно каза Холмс. — Ако не съм сгрешил, няма да изминат много дни и ние ще чуем за нея пак.
Не мина много време и предсказанието на приятеля ми се изпълни. Само след две седмици, късно една нощ, получихме телеграма. Холмс отвори жълтия плик и като хвърли поглед на съдържанието, ми я подаде.
— Виж после разписанието на влаковете за Уинчестър — каза той и се върна към химическите си изследвания.
Известието бе кратко, но настоятелно.
„Моля бъдете утре по обяд в хотела «Черният лебед» в Уинчестър. Елате непременно. Изгубила съм ума си.“
— Ще дойдеш ли с мене? — попита Холмс.
— Бих желал.
— Тогава виж разписанието на влаковете.
— Има влак в девет и половина — казах аз, справяйки се с разписанието. — В Уинчестър пристига в единадесет и половина.
— Този е удобен. Тогава по-добре ще бъде да отложа анализата на ацетоните, тъй като утре може би ще трябва да бъдем в добро състояние.
Към единадесет часа на другия ден ние наближавахме старата английска столица. През целия път Холмс се рови из сутрешните вестници, но след като минахме границата на Хампшир, той ги захвърли и започна да се любува на гледката. Беше хубав пролетен ден. Небето бе чисто. Само малки прозрачни бели облачета се движеха от запад към изток. Далеч към заоблените хълмове около Олдършот бяха започнали да се показват червените и сиви покриви на селските къщи сред буйна зеленина.
— Не е ли всичко тъй приятно и хубаво? — казах аз с ентусиазъм, но Холмс поклати мрачно глава.
— Знаеш ли, Уотсън — рече той, — едно от проклятията на ум като моя е да възприема всичко с оглед на специалността му. Ти гледаш тия пръснати къщи и си очарован от красотата им. Аз също ги гледам и единствената мисъл, която ми идва, е, че са самотни и че някой безнаказано може да извърши престъпление в тях.
— За Бога! — извиках аз. — Кой би помислил за престъпление в тия тихи и скромни домове?
— Тая мисъл винаги ме изпълва с известен ужас. Моето мнение, Уотсън, основано на опита ми, е, че и в най-долните и потайни пътища на Лондон престъплението не е взимало такива страшни размери, както в тая тиха околност.