— Всички са избягали — промърмори Гилдас. — Или са мъртви.
— Трябва да говоря с Котикол — отвърна Грийнел. — Или с негов представител, за да разбера какви документи пази за мен. Пътуването беше дълго и трудно. Няма да си тръгна с празни ръце.
Той тръгна по тясната алея отстрани на къщата. Вратата в края й беше отворена и водеше в голяма, приятна градина с лехи за цветя и билки. В далечния край имаше малка овощна градина с ябълки и круши, листата им бяха нападали в мокри, подгизнали купчини и оръженосецът забеляза, че плодовете гниеха на земята. Барликорн, който водеше Баяр, се присъедини към него. Почукаха на малката странична врата, но отново не получиха отговор. Затова, след като спънаха коня, Ричард накара Барликорн и Гилдас да вземат една градинска пейка от малката беседка и да я използват, за да разбият вратата. След доста блъскане и удряне, пантите поддадоха. Тримата мъже внимателно влязоха в белосания, покрит с каменни плочки коридор. Въздухът беше чист, дори ухаен.
— Тук има някой — каза Грийнел. — Не мирише на смърт.
Те внимателно минаха покрай малки, чисто изметени килер и кухня, изкачиха няколко стъпала към вратата, която навярно водеше към всекидневната. Ричард се канеше да я отвори с меча си, когато чу вик — обърна се и стрела от арбалет се заби на няколко инча от лицето му. Той се притисна до стената. Гилдас заотстъпва надолу по коридора, докато Барликорн зареди стрела в лъка си и се прикри в сенките на стълбището.
— Ние сме приятели — извика Грийнел в мрака. Стори му се, че различава тъмна фигура, застанала там. — Няма да ти причиним зло.
Нова стрела профуча във въздуха и Барликорн, който изскочи от скривалището, стреля в отговор нагоре по стълбата. Ричард чу вик, но стрелата сигурно беше пропуснала, защото я чу да се удря в дървото.
— Приятели сме! — продължи той бързо. — Търсим Хюго Котикол, адвоката. Щом посещението ни приключи, ще си тръгнем.
Тъмната фигура отново се появи на стълбищната площадка.
— Тогава остави меча. — Гласът на жената беше ясен и сладък. — И стрелецът, искам да го видя до теб!
— Съгласен.
Фигурата заслиза по стълбите. Когато се приближи, Грийнел видя слабо, но много красиво, лице, извити вежди, блестящи и живи очи и прелестна уста, чиито устни трепереха, но дали от страх или от гняв, той не знаеше.
— Аз съм Ричард Грийнел, оръженосец. — Той протегна ръка.
Жената спря, опряла се с една ръка на перилото. Беше облечена като монахиня. Тъмносин воал покриваше катраненочерната й коса. Дрехата й беше от най-фина коприна, светлосиня и поръбена с хермелин; тънката й талия беше пристегната със сребърен колан. Но ботушите бяха мръсни и износени, а корсажът и маншетите на роклята бяха покрити с лекета. Притеснена от внимателния поглед на оръженосеца, жената притеснено се уви по-плътно с наметката си.
— Няма да ти причиним зло — обади се Барликорн. — Но моят приятел казва истината, той търси Хюго Котикол, адвокатът.
— Той е мъртъв. — Жената слезе по стълбите. — Баща ми умря преди две седмици. Почина от чума и тялото му е заровено в огромните ями извън стените. — Тя поклати глава. — Не мога да ви помогна.
— Трябва да ни помогнеш — настоя Грийнел. — Моля те, идвам чак от Франция.
— Не съм болна от чума. — Тя леко се усмихна, когато Гилдас неспокойно се появи. — Всички слуги избягаха. Мъжът с погребалната кола каза, че ако нямам симптомите до една седмица, значи съм спасена. Поддържам къщата чиста — промърмори тя забързано, — но е останала малко храна, а има хора, които се опитват да се промъкнат вътре. — Очите й се изпълниха със сълзи. — Знаят, че силите ми намаляват и ще се върнат.
— Нямаш ли никакви роднини? — попита Гилдас.
— Да, но на север. Баща ми беше вдовец. Имахме чиновници и писари, много слуги и слугини. — Тя впи ръцете си под наметката една в друга. — Но сега няма никой. — Жената седна на стълбите и облегна глава на стената. — Много съм гладна — обяви тя. — И малко пияна. Останаха ми само сирене и вино.
Гилдас извади изпод наметката си ленен вързоп, наведе се към нея и го развърза. В него имаше парчета солен изсушен бекон, два доста сухи ечемични хляба, една ябълка, набита круша и три-четири сливи.
Жената го погледна.
— Яж — каза и той. — Не се тревожи. Взех ги от един крадец на име Симпкин. — Той се усмихна през рамо към Грийнел. — Убеден съм, че тя има по-голяма нужда от тях, отколкото той.
Жената не чака да я поканят втори път. Благодари на Гилдас, каза на Ричард, че името й е Емелин и без да се замисли, лакомо погълна цялата храна. Когато свърши, елегантно изтри устни с върховете на пръстите си. После се изправи, изпъчи се и погледна право към Грийнел, който забеляза, че огромните й сиви очи са обградени от тъмни мигли, устните й се усмихваха и той беше поразен от смелостта и красотата на жената.