— Какво ме зяпаш, сър? — попита тя хладно.
— Н-нищо — заекна той. — Просто ми се искаше да можеше да ни помогнеш.
— Ще ви помогна.
Тя отвори вратата, през която се бяха опитали да влязат, и ги въведе в уютен, но доста тъмен салон. В далечния му ъгъл се намираше малка вратичка и тя превъртя ключа и ги покани в миришещата на мухъл стая, където светлината проникваше единствено през тесен прозорец високо на стената.
— Кабинетът на баща ми — обясни тя и гласът й отекна в мрака.
Грийнел чу щракане на огниво и стаята се освети, когато жената тихо запали свещите на стената и онези, които се намираха под металните си капачки в центъра на малката, овална маса. Стаята беше по-голяма, отколкото Грийнел беше очаквал. Беше изпълнена с малки ковчежета и сандъци; повечето бяха заключени, а съдържанието на няколкото отворени се търкаляше по пода — купчини документи, пергаментови свитъци. На рафтовете имаше още документи, договори за наемане на чираци и на кораби, безброй писма. Грийнел тихичко изстена. Как, за Бога, помисли си той, в цялата тази бъркотия би могъл да открие нещо, свързано с голямата тайна, за която сър Гилбърт Савидж му беше казал само преди няколко седмици? Оръженосецът имаше чувство, че са минали години, откакто беше напуснал калното, подгизнало от кръв бойно поле в Поатие. Седна на стола пред голямото писалище и унило отмести встрани роговете с мастило, пемзата, перата, ножовете за рязане на пергамент, печатите и дългите ивици червен восък. По-практична от него, Емелин разтвори една вехта, пожълтяла папка и прокара пръста си по една страница. Барликорн и Гилдас, които разбираха, че няма какво да правят тук, се върнаха в салона.
— Ще ни отнеме цяла вечност — въздъхна Ричард, загледан в прашния кабинет, — докато открием тук нещо, свързано с мен.
— Какво търсиш? — попита Емелин. — Никога не съм чувала баща ми да спомене името ти. — Тя го погледна закачливо. — Което е?
— Ричард Грийнел — отвърна той. — Оръженосец на сър Гилбърт Савидж. — Младежът се усмихна мрачно. — Беден рицар, не от тези места.
— Я виж ти! — каза тя язвително. — Ричард Грийнел, оръженосец на покойния сър Гилбърт Савидж, беден рицар, не от тези места.
Тя отново вдигна поглед и оръженосецът се усмихна на сполучливото й подражание.
— Важно е — каза той, като се изправи. — Сър Гилбърт, докато умираше при Поатие, ми каза, че трябва да дойда при мастър Хюго Котикол, адвокат от Колчестър; че той ще ми разкрие истината за моето раждане и семейство. — Той посочи папката. — Какво гледаш там?
— Баща ми беше много педантичен. Записваше си всичко, а това беше описът му. Никога не съм го чула да споменава името ти. — Тя прелисти папката и почука върху заглавието „RES SECRETAE“, тайни дела, както му обясни, и прокара бавно пръст по страницата. — О, да, ето го. Номер тринайсети. Р. Г. и Г. С.
— Ричард Грийнел и Гилбърт Савидж! — възкликна оръженосецът.
Той надникна над рамото й, не само заинтересован от написаното, но и развълнуван от мисълта да бъде толкова близо до нея, да се наслаждава на меките извивки на скулите й, да вдъхва лекия й парфюм. Погледна датата, вписана до името му — Лето господне 1340.
— Преди шестнадесет години! — възкликна Ричард.
Емелин рязко затвори папката, сложи пръст на устните си и се огледа по рафтовете. После посочи малка стълба в ъгъла.
— Моля те, донеси я.
Ричард се подчини. Момичето елегантно изкачи стъпалата, притиснало все още пръсти към устата си и се загледа в неосветените рафтове. Въздъхна и слезе долу, носейки свитък, увит в прашно платно, завързан с бяла връв и запечатан с три печата.
— Да, това ти принадлежи, Ричард Грийнел. — И тя му подхвърли свитъка.
Оръженосецът го улови и седна на писалището. Извади нож, преряза връвта, отвори го и кихна, когато прахът се издигна към лицето му. Отвътре извади ролка пергамент и я разгъна. Прегледа я набързо — бяха пет листа, пришити заедно, изписани с красив, четлив почерк. Синьо-зеленото мастило беше започнало да избледнява, макар пергаментът да беше от най-добро качество.
— Това е почеркът на баща ми — обяви Емелин, надничайки през рамото му. — Беше известен с калиграфските си способности.
Ричард й се усмихна и тя се изчерви.
— Както и с почтеността си. — Тя огледа кабинета. — Бог знае какви тайни се пазят тук. — Тя притисна рамото на младежа. — Ще те оставя. Искаш ли вино?
— Да, да — отвърна разсеяно Ричард. — Смесено с вода, моля.