— Ричард, Ричард, добре ли си?
Оръженосецът вдигна глава. Барликорн стоеше на вратата с ръка на камата си и го гледаше странно.
— Мили Боже! — възкликна стрелецът. — Приличаш на човек, който е видял призрак!
— Така е — въздъхна Ричард. — Бог да ми е на помощ, Кътбърт, моля те, остави ме!
И той се върна към ръкописа.
На следващата сутрин атмосферата в имението беше толкова напрегната, че всеки странеше от останалите. Разтревожих се. Говорих с лорд Саймън и го питах дали трябва да извикаме войска или трябва да въоръжа някои от моите собствени подчинени. Той каза, че не е необходимо.
Всяка нощ, преди да си легна, винаги се разхождах до брега на острова. Седях и гледах във водата; сладкият аромат на езерото, виковете на нощните птици и красивите залези винаги ме успокояваха. Онази ужасна нощ постъпих пак така. Бях близо до брода, който винаги беше наводнен, когато чух шум в дърветата зад мен. Познавах острова като петте си пръста. Обезпокоих се и бях нащрек, защото сметнах, че в дърветата зад мен има някой. Да бях действал веднага! Някой ме нападна и ме удари по тила. Когато се свестих, лежах върху сламата в една от моите пристройки. Петимата ми рицари и хора от свитата на лорд Саймън с извадени мечове, стояха надвесени над мен. Изправиха ме грубо на крака. Главата ме болеше, в устата ми имаше горчив вкус. В ръка държах кама, обляна в кръв чак до дръжката. По дрехите ми също имаше кръв, миришех на вино, до мен в сламата лежеше глинена кана. Васалите на лорд Саймън бяха побеснели. Един от тях ме блъсна в гърдите и ме нарече убиец. Бях твърде объркан, за да разбера какво ми казва. Филип Ферърс, водачът на свитата ми, беше просълзен.
— Лорд Роджър! — възкликна той. — Знаеш ли какво си сторил?
Чух как жена ми пищи в сградата на имението. Опитах се да ги отблъсна, но те здраво държаха ръцете ми.
— Покажете му! — извика някой. — Покажете на убиеца делото му!
Извлякоха ме навън. Беше лято и слънцето вече се изкачваше в небето. Влязохме в двора на имението и се отправихме обратно към брода. Главата ми още бучеше и не можех да си обясня защо дрехите ми бяха подгизнали от кръв и вино. Или защо бях стиснал камата. Изблъскаха ме между дърветата, по тясна пътека, която водеше към езерото. Бог ми е свидетел, едва не изгубих съзнание при гледката! Върху тревата с невиждащи очи и отметната глава, лежеше лейди Катрин Фицалан. Дрехата й беше вдигната над колената, гърлото — прерязано от ухо до ухо, лицето — посиняло. Никога няма да забравя ужаса в тези очи, а от неприличната поза на тялото й, разбрах, че с нея са се гаврили, преди да я убият. Васалите на Фицалан започнаха да ругаят и дори да ме удрят. Моите рицари ме защитаваха.
Заведоха ме отново в имението и сега вече знаех, че заради състоянието на дрехите ми и камата в ръката ми, са ме обвинили в убийството на лейди Катрин.
Крещях, че съм невинен, исках да се видя с лорд Саймън. Тогава дори собствените ми рицари проявиха чувствата си, разменяйки си ужасени погледи и шепнейки помежду си. Когато се върнах в замъка, разбрах защо. Трупът на лорд Саймън със смъртоносна рана в гърдите, лежеше на пода на спалнята му, където, както ми обясни един от моите рицари, бил открит.
Бог ми е свидетел, за пръв път в живота си припаднах от ужас. Когато се свестих, бях затворник в собствената си спалня. Майка ти, направо обезумяла, беше с мен. Лейди Мария беше кротка като сърна, беше живяла спокойно, защитена от ужасите на живота. Дори тогава, само няколко часа, след като се бяха случили тези две ужасни убийства, умът й вече беше разстроен. Опитах се да я успокоя, колкото можех. Поисках да донесат сина ми, но всичките ми молби и настоявания бяха отхвърлени.