По-късно същия ден пристигнаха шерифът и неговият отряд. Бях арестуван за убийството на лорд Саймън и съпругата му, окован във вериги и отведен в замъка Колчестър. Лейди Мария, чийто ум вече блуждаеше, беше изпратена в манастир. Единственият човек, на когото можех да се доверя, моят йомен Гилбърт Савидж, те открадна от леглото и те отгледа като свой син. Какво можех да кажа? Как да се защитя? Дори самият крал не можеше да ме спаси. Бях намерен, облян в кръвта на семейство Фицалан, очевидно мъртво пиян и все още държащ ножа, с който беше извършено убийството.
Бях изправен пред Кралския съд в Еър. Твърдях, че съм невинен, но не можех да представя доказателство, докато кралският обвинител твърдеше, не само, че съм убиецът, но и предателят, който продава сведения на французите. Присъдата беше да понеса най-тежкото наказание за измяна, фамилното ми име да бъде заличено и собствеността ми — конфискувана. Трябваше да ме заведат на общинската бесилка, където да бъда обесен, да ме свалят полумъртъв от въжето, да ме изкормят, да отсекат главата ми и да разчленят тялото. По време на процеса моите петима рицари твърдяха, че съм невинен и дадоха тържествени клетви, че съм добър и почтен човек. Но още докато се кълняха, аз осъзнах, че един от тях, е лъжец. Но какви доказателства имах? Абсолютно никакви. Въпреки това един от тези петима е озлочестил и убил лейди Катрин, убил е и съпруга й, ударил ме е и осигурил доказателствата, за да ме обвинят. Дори сега, когато диктувам това писмо, не знам кой е. Не мога да посоча нито един от тях.
Когато обявиха присъдата, останах затворен в замъка Колчестър до деня на екзекуцията. Всички петима рицари ме посещаваха. Всички ме утешаваха. Гилбърт Савидж дойде последен. Там, в затворническата си килия, аз го посветих в рицарство. Имах властта да го направя. Едва в деня на екзекуцията, когато щях да изгубя рицарското си звание, това право щеше да ми бъде отнето. Гилбърт ми донесе лоши новини. Съпругата ми, твоята майка, лейди Мария, беше умряла в манастира. Отначало помислих, че е самоубийство, но Гилбърт ме убеди, че монахините от Амхърст казали, че просто е вехнела, докато заспала дълбокия сън, от който никога не се пробуждаш. Кой казва, че не може да се умре от разбито сърце?
Главата на Гилбърт беше пълна с безумни планове. Донесе ми нож, кесия злато и вечерта, след като си тръгна, аз подкупих тъмничаря и избягах от замъка Колчестър. Бог знае какво е разказал на господарите си. Напуснах само с едно желание, да открия истинския убиец, да го изправя пред съда и да очистя името си. Отидох в къщата на добрия ми приятел Хюго Котикол. Той беше чул новините. Заклех се над Библията му, че съм невинен и той ми повярва. Даде ми чисти дрехи, пари и оръжие. Мислех и за бъдещето. Жена ми, Бог да даде мир на душата й, беше мъртва. Семейният ми герб беше свален от кралския параклис в Уиндзор. Обвинението в предателство и убийство тегнеше върху името ми и затова, преди да напусна къщата му, аз продиктувах това писмо.
Казах ти истината. Повече не мога да ти кажа. Ако Бог е милостив, ще дойде време, когато справедливостта ще възтържествува под небето и аз ще изчистя името си. Заклех се в това в името на Архангел Михаил, Архангел Рафаил и Архангел Гавраил, тримата архангели, които предвождат небесното войнство. Ако справедливостта възтържествува, ще отпътувам за Йерусалим и ще прекарам живота си в защита на Божиите поклонници. Написано в деня на 29-ти септември, през 13-та година от царуването на Крал Едуард III, 1340.
Имаше още един лист. Ричард чу някакъв шум на вратата. Вдигна глава, но не посмя да се обърне заради сълзите в очите си.
— Иди си — прошепна той. — Моля те, иди си.
После погледна към написаното от ръката на Хюго Котикол, бележка с дата 13-ти октомври същата година на празника на Едуард Изповедника.
„Получихме лоши новини — пишеше Котикол. — Сър Роджър Грийнел не е получил възмездие. Тялото му било извадено от река Стор, близо до мелницата Блеклок. Лицето и тялото били обезобразени, но бил разпознат от двама от васалите му. Погребан е в черквата «Сейнт Мери» в Колчестър в безименен гроб. Нека Бог се смили над душата му.“
Оръженосецът примигна, когато чу стъпки зад себе си.
— Какво има? — рязко попита той.
— Сър — прошепна Барликорн. — Съжалявам, че те прекъсвам, но Догуърт и Ратсбейн са в Колчестър!