— Къде е тази книга? — попита Ричард.
— Баща ми я държеше в спалнята си. Ще ти я донеса. Имаш ли нещо против, че ще дойда с вас? — внезапно запита тя. — Мога да яздя, да пиша и да готвя. — После му се усмихна сладко. В меката светлина на свещите изглеждаше още по-красива и в очите й играеше самодивски пламък. — Не съм елегантна дворцова дама.
Ричард хвана ръката й и я целуна; пръстите й бяха топли и ухаеха приятно.
— Милейди — подразни я той на свой ред, — ако не се беше съгласила да дойдеш, щях да те отвлека насила.
Тя бързо отдръпна ръката си, но му намигна закачливо.
— Дамите не флиртуват — прошепна му тя. — Ще ти донеса книгата.
Емелин излезе, а Ричард остана малко смутен от внезапната смяна в настроението й. После тя се върна и сложи в ръката му том, подвързан с телешка кожа. Усмихна му се.
— Ако ще пътувам, трябва да си приготвя багажа. — Тя огледа кабинета и примигна. — Татко имаше скривалище в избата. Трябва да скрия някои неща.
Тя остави Ричард да проучва книгата, като се връщаше от време на време, за да запали още свещи. Отначало младежът не схващаше идеята в различните вписвания, докато не разбра, че мъртвият правник е описвал тук различните слухове и клюки, които е научавал от търговците, пътешествениците и пътуващите търговци. Хюго Котикол, заключи Ричард, е бил роден адвокат. Човек, който вероятно никога не е напускал собствената си къща, улица или квартал. Но той беше достатъчно умен, за да държи ушите си отворени и да научава какво става из областта. В записките имаше имена на кораби, пристигнали в пристанищата; печалбите на търговец на вълна; построяването на имение; съдебни дела. Вписани бяха и събития, засягащи петимата рицари на баща му. Ричард мрачно отбеляза, че всички бяха преуспели, живеейки от плодовете на земята си, влагайки пари в различни търговски дейности, създавайки подходящи брачни съюзи между семействата си. Накрая на книгата той откри имената на петимата рицари и местата, където живееха. Чу шум откъм задната част на къщата — отваряне на врата, после тихия смях на Емелин, плътния глас на Барликорн и язвителните остроумни забележки на Гилдас. Жената отново се изсмя и тримата се качиха в кабинета.
— Какво правиш? — попита Барликорн, загледан с любопитство в перото между пръстите му.
— Трябва да напиша пет писма — отвърна оръженосецът. — Мистрес Емелин, имаше ли баща ти карта на Есекс?
Емелин отвори един сандък и измъкна прашно руло велен13. Ричард разчисти масата и затисна краищата на картата с мастилниците. Тя беше подробна и отбелязваше пътищата за и от Колчестър. Той погледна към Гилдас.
— Ще ядем ли тази вечер?
— Като крале — отвърна спътникът му. — Бог се грижи за своите овце. Осигурява им хубави неща.
— Сигурен съм, че е така — отвърна Ричард. — Докато вечеряме, ще ви разкажа една история. — Той посочи към пътя, който тръгваше на север от Колчестър към крайбрежието, а после ставаше тясна пътека, водеща към кръг с името Кроукхърст върху него. — Трябва да отида там — обясни Ричард. — Но — той прокара пръсти по брега — тук има няколко места, където живеят петима рицари. Трябва да говоря с тях: Ферърс, Бомон, Манинг, Бремнър и Грантъм.
— Познавам някои от тях — обяви Гилдас. — Земевладелци са, имат хубави, удобни къщи със стъклени прозорци. По ливадите им пасат крави и овце с тлъсти опашки, а хамбарите и чифлиците им ще се пръснат.
— Значи приемате поканата ми да ги посетим? — попита Грийнел. — Не веднага, но щом стигнем на острова. Колко време ще ни трябва?
— Не повече от един ден.
— Ако изобщо стигнем дотам — намеси се Барликорн. — Мастър — той се усмихна и Ричард осъзна, че не за пръв път го наричаше така. — Започна да вали сняг. Ратсбейн и Догуърт вероятно са докарали тук цялото си сборище.
Ричард нави картата.
— Тогава да вечеряме. На разсъмване ще потеглим.
Разговорът на поклонниците
Франклинът млъкна и огледа манастирската трапезария. Скри усмивката си, когато очите му бързо се спряха върху онези от спътниците му, които трябваше да изиграят някаква роля в историята му. Наблюдаваше главно Продавача на индулгенции с ленената му коса, призрачно бялото лице и нос, подобен на птичи клюн. Той изглеждаше вглъбен в огърлицата от евтини реликви, окачена на шията му и не вдигаше глава. Рицарят, обаче, слушаше жадно и се усмихваше тайно, сякаш историята на Франклина беше пробудила нещо в паметта му. Синът му, Оръженосецът, го гледаше с любопитство, приведе се и прошепна нещо на ухото му, но сър Годфри поклати глава, унесен в размислите си. Правникът също се раздвижи, дъвчейки ъгълчето на устната си. Наблюдаваше Франклина с присвити очи, но сближените му, мрачни очи, не издаваха никакви чувства.