Грийнел се изкушаваше да го попита защо говори така за някаква си горичка, струпана на върха на възвишението, но беше студено и мракът бързо се спускаше. Излязоха от пътя, слязоха от конете и ги поведоха през полето, нагоре по възвишението към горичката. Там имаше малка поляна и Гилдас запали огън, който пукаше приятно и пламъците му се издигаха буйно към небето. Дърветата също бяха заслон срещу пронизващия вятър. Пътешествениците извадиха провизиите си и докато седяха край огъня и пълнеха стомасите си, всички се съгласиха, че лагерът им е също толкова добър, колкото която и да е ветровита кръчма. Въпреки това, от време на време, Гилдас спираше да яде и се взираше в мрака. Ричард внимателно го наблюдаваше. Самообявилият се магьосник изглеждаше необичайно вглъбен. Освен това Грийнел осъзнаваше колко необичайно тихо е в горичката. Въпреки студа и снега, лисиците, язовците, хермелините и невестулките би трябвало да ловуват, но никакви ги нямаше. Не се чуваше шумолене из храстите, а когато погледна към дългите черни клони, не видя никакво гнездо, нито чу гласа на птица. Внезапно Гилдас придърпа износеното си седло, извади грубо издялан кръст и го сложи пред себе си. Уви броеница около него, сплете ръце и започна тихичко да се моли. После стана, взел в ръка малка стъкленица със светена вода, която се затваряше добре, и започна да ръси с нея спътниците си. Барликорн и Ричард го наблюдаваха с интерес.
— Какво има? — рязко попита стрелецът. — Да не сме се уплашили от таласъмите и елфите?
Гилдас седна до огъня. Загледа се в пламъците, а устните му беззвучно се движеха.
— Престани да ни плашиш! — обади се Ричард. — Какво им е толкова особено на тези дървета?
— Това е най-топлото и безопасно място — отвърна рязко Гилдас, — стига да се предпазваш добре.
— Бил си тук и преди, нали? — обвини го Барликорн. — Казвай, дребен шарлатанино!
— Идвал съм и друг път — призна Гилдас. — И, да — той се удари по гърдите в имитация на разкаяние. — Mea culpa, mea culpa15, занимавал съм се с черна магия. — Той драматично вдигна ръка. — Вече съм се отказал, но преди години бях тук с едно вещерско сборище.
— Защо? — попита Ричард. — Защо ни доведе тук?
— Този хълм не е образуван естествено — бавно отговори Гилдас. — Преди много-много години, дълго преди Завоевателят да пристигне със своите нормани, тук имало голяма битка между саксонците и чужденците, дошли отвъд морето. Според старите легенди, мъртвите лежали на купове и гарваните пирували дни наред. Толкова много били убитите, че ги натрупали един върху друг, запалили ги и после затрупали кладата с пръст.
— И това е този хълм?
Гилдас кимна.
— Да, и странни неща са ставали тук. Призраци, звукът от битката, писъците на умрелите. Когато в глупостта си се присъединих към сборището — той се усмихна слабо към трептящите пламъци, — това стана тук. — Той потупа по земята. — Ако копаеш достатъчно дълбоко, можеш да откриеш останките от огромния огън.
— Какво стана тогава? — попита Емелин.
— Милейди, не съм съвсем сигурен.
— Появи ли се някой призрак? — подигра му се Барликорн, макар да се уви по-плътно с наметката, притеснен от мъглата, която се стелеше измежду дърветата. — Кажи, шарлатанино, излезе ли някой демон от ада?
Гилдас поклати глава.
— Не — промърмори той и показа дърветата наоколо. — Но после, когато огънят загасваше, се огледах и небето ми е свидетел, че високи тъмни фигури стояха из гората и ни наблюдаваха. Беше лято, но въздухът стана студен и се понесе воня на гниещи трупове. — Гилдас се загърна плътно с одеялото и легна, подложил дисагите под главата си. — Сега знаете защо благослових мястото и се помолих зората да дойде по-скоро.
— Тогава защо ни доведе тук? — попита Барликорн.
— Защото знам, че тук има духове — отвърна сънливо Гилдас. — Знаят го и Догуърт и Ратсбейн.
Ричард въздъхна и хвърли още дърва в огъня.
— Време е всички да поспим — обяви той и погледна косо към Емелин. — Милейди, заради твоята безопасност, ти предлагам да спиш между мен и мастър Гилдас.
— Бог да ни е на помощ! — Емелин вдигна пръсти към устните си в шеговита изненада. — Ако можеше да ме види старата ми бавачка! — Тя се засмя. — Да спя между двама мъже.
— Ето нещо — върна й закачката Ричард, — което ще разказваш на внуците си.
Те се настаниха, като използваха кошници и седла за възглавници и плътно се увиха с одеялата. Ричард установи, че му е трудно да заспи. Искаше му се да се обърне и да погледне към Емелин, но това щеше да бъде твърде директно, а и какво би направил, ако тя му обърнеше гръб? Затова той лежеше и се чудеше какво го очаква в Кроукхърст. Как щеше да възстанови доброто име на баща си на самотния изоставен остров, в запуснатото имение, пълно с призраци, докато зимата завладяваше страната? Щяха ли разбойниците да тръгнат след тях? Каква беше истинската причина да преследват Барликорн? Ричард се чудеше кой е стрелецът, когото беше срещнал онази нощ на пътя за Епинг? Защо Гилдас не го познаваше? Очевидно шарлатанинът непрестанно обикаляше по пътищата и пътеките на Есекс, но Ричард беше сигурен, че с Барликорн не се познаваха. Спомни си думите на Кътбърт за Ахил и Аякс. Как можеше един обикновен стрелец да има класическо образование? Или може би беше слушал думите на някой менестрел за делата на някой велик рицар и беше взел сравнението оттам? Огънят весело пращеше, дървата пукаха от горещината. Ричард си спомни историята на Гилдас и се вгледа в мрака. „Тук има някаква магия“, помисли си той. Пък и цялото това пътуване към Кроукхърст и тайната, която ги очакваше, му напомняше историите за рицарите на крал Артур и търсенето на Светия Граал. От замръзналите поля се чу вик на сова, която претърсваше храстите за плячка. Ричард започна да произнася „Отче наш“ и заспа още по средата.