— Все още не е запушен — каза той и се изкашля, когато върху лицето му падна прах.
Излезе, клатейки глава, усмихнат сухо на смеха, който беше предизвикал.
— Намерете дърва — нареди Ричард. — Запалете огън. — Той извади меча си и се усмихна смутено на спътниците си. — Бих предпочел да разгледам замъка сам. Разбирате ли ме?
Всички бяха съгласни и той тръгна по коридора с каменни плочи. Докато минаваше от стая в стая — салон, дневна, кабинет — той изпита дълбоко чувство на тъга. Образи прелитаха в ума му. Имаше нещо познато в една от вратите, в голямото сводесто огнище в една от стаите, в широкия страничен прозорец, който гледаше към заснежените полета.
Изкачи се по широкото стълбище, несъзнателно изтривайки с ръка прахта от резбованата централна колона на стълбите и парапета. Дървото беше в добро състояние, стъпалата все още бяха здрави. Докато се изкачваше, Ричард осъзна, че ако за замъка не се носеха слухове, че е обитаван от призраци, местните селяни щяха да го разрушат напълно. Спря на върха на стълбите и се ослуша. „Вярно ли е?“ — зачуди се той. Имаше ли тук призраци? Нима родителите му заедно с лорд и лейди Фицалан се криеха из мрачните, обвити в паяжини ъгли и го наблюдаваха със съжаление? Варосаните стени над похабената ламперия бяха покрити с прах, но той можеше да различи къде някога са висели картини и гоблени. Стенните свещници, чийто месинг беше позеленял, някога са обливали галерията със светлина, изпълвайки я с красота, топлина и сигурност. По първия коридор имаше шест спални. Всички бяха големи и просторни, но без никакви мебели. По някакъв начин Ричард почувства коя е била спалнята на родителите му. Няколко минути той поседя на перваза на прозореца с гръб към капаците, взрян в прашната, плесенясала стая, преди да скрие лице в ръцете си и да заплаче тихичко. Известно време остана така. Плачеше не толкова за себе си, колкото за родителите си и се гневеше на жестокия демон, който беше изтръгнал чашата на щастието изпод устните им.
Най-после избърса очите си, прочете молитва за душите им и се зачуди какво трябва да прави сега. Беше тъжен и за пръв път, откакто беше напуснал Франция, осъзна колко му липсва сър Гилбърт Савидж. Колко силно го беше обичал, как беше свикнал с мълчаливото му присъствие. Рицарят беше се отнасял с него като баща. Беше го обичал, грижеше се за него, когато беше болен, учеше го на всичко, което знаеше за света и неговите нрави. Сър Гилбърт беше пестелив на думи, но щедър и съвестен във всичко, което правеше. Когато Ричард порасна, те малко се отчуждиха. Младежът често улавяше рицаря да го гледа тъжно; сега вече знаеше каква е била причината.
— Бих искал да си тук — прошепна оръженосецът в мрака. — И когато всичко това свърши, ще ти издигна паметник. Никога няма да те забравя.
Той продължи по коридора и разгледа останалите стаи. За една от тях беше сигурен, че е била спалнята за гости, където е бил пронизан лорд Саймън Фицалан. И наистина, когато разрови прахта от пода с върха на ботуша си, Ричард беше сигурен, че различи петното от кръв, което все още личеше върху дъските. Докато обикаляше от стая в стая, мъката му премина в гняв и за пръв път в живота си Ричард разбра какво е да мразиш. Замъкът беше запуснат, прашен, свърталище на прилепи, плъхове и мишки. Навсякъде имаше паяжини и прах, но под всичко това той почувства уханието на щастието, което някога беше царило тук. Изкачи се по стълбите на третия етаж. Светлината тук беше слаба и трябваше да отвори очуканите капаци на прозорците. Влезе в една стая и веднага позна, че е същата, която редовно се явяваше в кошмарите му. Споменът беше толкова жив, че той се уплаши и се сви в един ъгъл, притиснал юмрук към устата си. Затвори очи и си спомни сънищата си.
— Ето там — прошепна младежът. — Там беше леглото ми. Имаше маси, столове, килим на пода и една постеля тук.
Той стана и отвори прозореца, бледи ивици сива светлина проникнаха вътре. Огледа се. На стената имаше избледняла картина, на която се различаваше фигурата на Христос. Почувства, че не може да издържа повече. Почти избяга от стаята, спусна се по стълбите и се върна в кухнята.
Известно време стоя с гръб към вратата, поемайки си дълбоко дъх; опитваше се да успокои биенето на сърцето си и острата, пронизваща болка в корема. Спътниците му, събрани около буйния огън, го изгледаха странно.
— Направих го сам — извика Гилдас, но усмивката му се стопи, когато видя бледото, изпито лице на Ричард. — Ела — шарлатанинът бързо се приближи, хвана младежа за ръката и го заведе до едно преобърнато буре. — Седни — нареди му той, излезе и се върна с един мях вино. Извади запушалката и го бутна в ръката му. — Пий! — настоя Гилдас. — Така кръвта ти ще се раздвижи.