— Сър, искаш да разкажеш история?
Франклинът свали кадифената си шапка и любезно се поклони.
— Сър, ядох и пих добре, а историите за Черния Хъд ме върнаха към спомените. — Франклинът изучаваше спътниците си. — Ето че слънцето залязва — обяви той, — сенките се удължават. Ще приема предизвикателството на Ханджията да разкажа една история, която да озадачи умовете и да раздвижи кръвта ви. Знам една такава загадъчна история.
— Истина ли е? — изкрещя Търговецът от мястото, където седеше, облегнат на стената.
— Не е честно — прекъсна го Хари. — Всеки поклонник трябва да разкаже история, подходяща за нощно време. Не е нужно да обяснява дали е истина или не.
— Просто питах — изръмжа Търговецът, възмутен от налагането на Ханджията.
— Стига, стига! — вдигна ръка Франклинът. — Слушайте всички и докато говоря, ще решите дали историята ми е истина или измислица.
Той млъкна, защото вратата внезапно се разтвори и накара Батската невяста да скочи и изпищи. Кармелитът нахлу в стаята, робата му беше леко изкривена, лицето му зачервено и потно.
— Ходих да си кажа молитвите — заекна той и се плъзна на пейката.
— По-вероятно в конюшните с някоя слугиня — прошепна мрачно Морякът и другарите му се изкикотиха.
Ханджията, който наблюдаваше как Кармелитът оправя робата си, беше съгласен. „Похотлив е като врабче“, помисли си той. Беше видял как Кармелитът едва се беше смъкнал от тъмнокафявия си кон и веднага започна да опипва задника на една млада гъсарка. „Все пак — помисли си Ханджията, докато отпиваше от чашата си, — не е моя работа да поучавам служителите на Църквата как да управляват манастирите си или да напомням на Кармелита за обета му.“ Вместо това, той хвана Франклина за ръката и го заведе до стола с висока облегалка, който стоеше близо до огромното огнище.
— Седни, сър — покани го великодушно Ханджията. Той щракна с пръсти към прислужника, за да напълни отново чашите им, после се огледа. — Няма да има повече прекъсвания, освен ако ти не поискаш. Хайде, сър, да чуем мрачната ти история.
— Моята история — започна Франклинът — се случи преди много години. Началото й е ужасно убийство, а кулминацията й — кървава битка. — Лицето му се смекчи. — И все пак, тя е изпълнена с любов, вярност и малко тайнственост. Затова слушайте.
Историята на Франклина
I част
Първа глава
При Поатие кървавата битка между струпаните армии на Англия и Франция вървеше към ужасяващия си край. От ранна вечер редица след редица от многобройните френски рицари бяха нападали английските позиции, само за да бъдат отблъснати от стрелите, които валяха като постоянен, свиреп дъжд от притъмнялото небе. Редиците на английските стрелци не се бяха разкъсали. Отново и отново, защитени от оградите колове, те стояха или коленичеха и пускаха стрела след стрела към френските рицари с добре оформени брадички, чиито блестящи брони и изискани дрехи сега бяха почервенели от кръв, изцапани с кал и прах. На някои места купчините французи се издигаха до три стъпки — коне и ездачи, повалени от точността и бясната ярост на стрелците. Черният принц, най-големият син на Едуард III и пълководец, беше наблюдавал дълго време касапницата, преди да нареди генерално настъпление срещу разредения френски строй. Клането беше продължило. Кралят на Франция, Жан Добрия, облечен в миланска броня под златистосиня туника, извезана със сребърните френски лилии, беше пленен. Неговите графове и генерали се предадоха. Онези, които не го направиха, загинаха от стрелите или лежаха, стенейки в калта. Някои се задушиха до смърт, други бяха довършени от английските войници, които забиваха „камите на милосърдието“ в пролуките в броните им между наличника и ризницата и прерязваха благородните им гърла.
Но англичаните също претърпяха загуби. В калната канавка под един храсталак, сър Гилбърт Савидж, беден рицар, лежеше и стенеше, докато кръвта се процеждаше през бронята му и образуваше тъмночервена локва край него. В сгъстяващата се тъмнина оръженосецът му Ричард Грийнел, се опитваше да облекчи страданията му.
— Ще развържа връзките на бронята, сър Гилбърт — прошепна той дрезгаво. — Поне да почистя раната. — Вгледа се в измъченото, обветрено лице на рицаря. — Да извикам ли лекар?
— Проклети да са! — прошепна сър Гилбърт. — Остави ме да умра достойно в бронята си. — Той сграбчи китката на Ричард с изненадваща сила и се надигна. — Слушай — прошепна умиращият. — Не искам нито лекар, нито свещеник. Искам да напуснеш бойното поле.