Най-после той се освести, осъзнал, че студеният въздух заледява потта, която обливаше тялото му. Изправи се и с меч в ръка се запрепъва обратно по пътеката към замъка. Но трябваше да спре. Стомахът му още се бунтуваше и той не можеше да разбере дали му се беше привидяло или наистина го беше нападнал истински рицар. Загърна се по-плътно с наметката и седна на един повален дънер, скрил лице в ръцете си, опитвайки се да се успокои.
— Кой беше той? — прошепна Ричард. — Откъде беше дошъл? Какво правеше на острова? Какво чакаше? Къде се скри?
Младежът изкрещя всички тези въпроси към тишината наоколо. После чу шумолене.
— Това е някой проклет заек! — промърмори той, но когато се обърна видя черна, забулена фигура, обърната с гръб към него, да се отдалечава.
Гняв измести страха му и той хукна подир нея като ловджийско куче. Плячката му се опита да избяга, но Ричард виждаше, че човекът куца. Най-после фигурата се обърна, вдигна износената качулка на мръсното си наметало и разкри раз рошена посивяла коса, набръчкано лице и наблюдателни, интелигентни очи над избуялата брада и мустаци.
— Кой си ти? — изрева Ричард, прехвърляйки гнева си върху нещастния скитник. — Кой си ти? И защо дебнеш добрите християни?
Младежът го доближи с изваден меч. Човекът явно беше уплашен, устата му се разтвори и разкри червени, беззъби венци.
— Имаш ли малко сирене?
Въпросът накара Ричард да застине на място. Мъжът протегна ръка, пръстите му бяха тънки, ноктите дълги и мръсни като на някое животно.
— Какво?! — възкликна младежът.
Мъжът пристъпи напред.
— Казвам се Бутлак. Аз съм отшелник.
Ричард внимателно го огледа. „Дали е побъркан — помисли си той, — или просто се преструва на такъв?“ Отшелникът доближи.
— Сирене — помоли се той. — Моля те, имам нужда от сирене. Голяма и мазна буца с твърда кора. — После млъкна, вдигна лице нагоре, очите му се затвориха и подуши въздуха. — Ще чета молитви за душата ти и за онова сладко създание в къщата. Мислех да поискам от нея, но всички врати са заключени. Сирене, моля те, дай ми парченце сирене.
Ричард се канеше да свали меча, когато ръката на мъжа бръкна под наметката му. Оръженосецът отстъпи и в този миг, самообявилият се отшелник го нападна, стиснал уелска кама, насочена право към сърцето на Ричард. Младежът вдигна меча си точно навреме. Чу се дрънчене на метал, който отекна като камбанен звън между дърветата. Сега отшелникът не изглеждаше толкова побъркан. Очите му имаха лукав, пресметлив вид. Той отстъпи назад и овлажни устни с дебелия си, олигавен език.
— В името на Божията любов! — изви мъжът. — Искам само сирене.
После отново се хвърли. Въпреки накуцването си, се движеше бързо и за Ричард беше трудно да финтира и парира коварните удари на ножа. Той внимателно отстъпи назад, за да накара Бутлак да се приближи. Начинът, по който се движеше противникът му, показваше, че е минал някакво военно обучение — никога не заставаше твърде близо, нападаше с камата, но бързо се отдръпваше далеч от меча на Ричард. Оръженосецът продължи да блокира зловещото острие, създавайки впечатление, че не е посредствен фехтовач. Спомни си съвета на сър Гилбърт.
— Не гледай оръжието, Ричард — винаги го беше предупреждавал той. — Гледай в очите, те ще ти кажат кога врагът планира смъртоносния си удар.
Бутлак се усмихна. Отстъпи, сграбчи камата с две ръце, после нападна по-бързо, отколкото можеше да се очаква, насочил острието й към лицето на противника си. Ричард рязко отстъпи встрани, протегна крак и засилен към това, което смяташе, че ще е победният му удар, Бутлак се препъна и падна по лице, а ножът изхвръкна от ръката му. Тогава оръженосецът сложи ботуша си върху тила му, притисна лицето му в земята и допря острието на меча си до врата му.
— Исках само — изхленчи Бутлак — голямо парче сирене. Живея за сиренето — изстена той. — А сега ще умра заради сиренето!
Ричард отдръпна острието.
— Обърни се по гръб. Ръцете встрани!
Бутлак се подчини и разпери ръце, сега лицето му беше уплашено и очите му не слизаха от върха на меча. Оръженосецът погледна мръсната му кожена дреха с изпочупени копчета. Вълненият му панталон беше пристегнат с парче въже, а ботушите бяха различни — токът на единия беше по-висок.
— Дървен крак — изстена Бутлак, проследил погледа на Ричард. — Такъв съм си по рождение. Белязан от дявола. Служих при лорд Мортимър във войните в Уелс, но където и да отида, хората казваха, че дяволът вървял след мен, затова дойдох тук.
— Преди колко време? — попита с любопитство Ричард.
— Цели двадесет години.