Выбрать главу

— Двадесет! — възкликна Ричард.

Бутлак се облегна на лакти и с любопитство го заоглежда.

— Да — прошепна той. — Добрият лорд Роджър, Бог да благослови душата му, и тази на красивата му жена, лейди Мария. Те приютиха бедната душа, позволиха ми да живея в колиба в гората. Можех да казвам молитвите си на спокойствие, но най-вече, те ми даваха сирене. — Бутлак облиза устните си. — Меко и бяло, а понякога — мазно и жълто. — Той преглътна с мъка — И мек хляб, да не споменавам малките петлета, печени на шиш. — Стомахът му изкурка и той се отпусна назад, удряйки главата си в покритата със сняг земя. — Сега, когато лорд Роджър и лейди Мария ги няма, бедният стар Бутлак ще ги последва. Ще бъде жестоко убит заради парче сирене.

— Стани! — изръмжа Ричард. — Щом баща ми ти е помогнал, защо аз да те убивам?

Бутлак седна толкова бързо, че изненада младежа.

— Баща ти! — възкликна той с протегнат костелив пръст. — Да, лицето ти прилича на неговото и имаш очите на лейди Мария. Помислих си го, още когато те видях за пръв път.

— Защо тогава се опита да ме убиеш?

— Аз защитавам острова — отвърна предизвикателно Бутлак. — Мнозина идват по моста, за да грабят, искат да си направят къщи, макар кралските прокламации да казват, че този остров и всичко на него принадлежат на короната. — По лицето на отшелника се разля зловеща усмивка. — Но аз ги плаша. Аз съм призракът. Аз съм духът на горите. Ако се настанят в замъка, се появяват странни огньове, нощно време се чуват зловещи звуци.

— Но не го направи снощи — забеляза Ричард.

— Бяхте твърде много, а и бях любопитен. Не приличахте на скитници, нито на разбойници и на стария Бутлак му стана интересно. Той седя и гледа.

— Видя ли рицаря? — прекъсна го Ричард.

В погледа на Бутлак се появи лукавство.

— Видя ли рицаря? — повтори Ричард. — Нападна ме насред полето.

— Разбира се, че го видях — бавно отвърна Бутлак. — Но знаеш ли, мастър, само защото си играя на призраци и демони, не значи, че… — Той се огледа уплашено. — Повярвай на Бутлак, това не значи, че тук не бродят истински демони.

Трета глава

Ричард се вгледа в проснатия мъж.

— Какво искаш да кажеш? — попита той.

— Може ли да стана? — помоли Бутлак. — Уверявам те, сър, сега, когато знам кой си… — Сега очите на отшелника гледаха прямо и честно.

Ричард кимна. Сакатият с мъка се изправи на крака и взе камата си.

— Значи не знаеш кой е рицарят?

— Видях го — отвърна Бутлак. — Бог ми е свидетел, сър, не знам откъде се появи или къде изчезна. Този остров е тъй гъсто обрасъл с гора, че има места, на които можеш да скриеш цяла конюшня коне. — Той се усмихна лукаво. — На мен самия ми е трудно да намеря малката си колиба. Ела, ще те заведа там.

Ричард го последва. Като ругаеше синините, които беше получил, отшелникът го поведе между дърветата. Известно време вървяха, като понякога изоставяха пътеката и си пробиваха път през заснежените храсти. Снегът се беше сгъстил и бързо покриваше клоните и земята.

— Сега разбираш защо предшествениците ти са избрали този остров — извика през рамо Бутлак. Той спря и махна с ръка. — Горите са пълни с животни. А ако имението бъде нападнато и превзето, конникът, който ще те преследва из тези гори трябва да е много самонадеян.

Ричард се съгласи — знаеше достатъчно за нападенията от засада, за да осъзнае, че тази гора беше смъртоносен капан.

— Ами турнирното поле? — попита той.

— Това е работа на Майката Природа — отвърна Бутлак. — Винаги си е било такова. Баща ти много го обичаше в онези дни, когато замъкът кипеше от живот. — Той се усмихна през рамо. — Така наричаше сър Роджър имението. На Майския празник издигаха стълб, хората се стичаха на острова и организираха панаир и пазар. На празниците на свети Георги и свети Михаил, светците-закрилници на баща ти, тук се провеждаха големи турнири. Полето беше пълно с павилиони и навеси, покрити с кожени покривала, които стигаха чак до центъра. Прекрасни дни, прекрасни дни — прошепна той. — Хайде — бяха стигнали малка полянка, — ето я моята колиба.

Той въведе Ричард вътре и тръшна разнебитената врата зад тях. Бързо запали свещ и две газени лампи върху грубо издяланата маса. Колибата беше просторна и чиста, глиненият под — покрит с нови рогозки. Имаше издигната част, където се намираха леглото, един стол и ожулен кожен сандък, а няколко стъпала водеха надолу, към голямо помещение, което служеше за кухня и гостна. Едната от стените беше каменна и в нея имаше иззидано малко огнище, където върху аления килим на жаравата пукаха и пламтяха борови цепеници.

— Удобна като покоите на самия крал — каза Бутлак и посочи каменната стена. — Баща ти я направи за мен. Веднъж дойде тук и се оплака от дима. Тогава палех огъня в средата и имах дупка на покрива. Ето, седни, седни. — Той побутна едно столче до огнището. — Баща ти беше велик човек. — Бутлак изчезна и се върна с оловна чаша, напълнена догоре със сладко бяло вино. — Взех го от един търговец — похвали се отшелникът. — Толкова бързо го подплаших, че остави стоката си.