Той седна срещу Ричард, хванал собственото си очукано канче с две ръце.
— Но вече е на свършване, така че с благодарност бих приел малко сирене, сър. — Отшелникът погледна чашата си. — Съжалявам, че те нападнах — прошепна той. — Не знаех, че…
— Добре ли познаваше баща ми? — попита рязко Ричард.
— О, да, сър. Беше висок, малко по-висок от теб. Имаше широки рамене и тънка талия, добри очи и глас като камбана. — Бутлак разпери пръсти към топлината от огъня. — Беше истински добър човек.
— Тогава защо се случи така? — попита Ричард.
— Завист — отвърна Бутлак. — Омраза.
— От чия страна?
Отшелникът почеса посивялата си коса и се загледа в светлината, която проникваше през прозореца със спуснати капаци.
— Знаеш ли за неговите петима рицари, сър?
— Поканих ги тук. — Ричард видя промяна в очите на Бутлак — сякаш сянка премина за миг през лицето му.
— Един от тях е убиецът — обяви отшелникът. — Трябва да си го разбрал, нали, сър? През нощта, когато лорд Фицалан и жена му бяха убити, тук се намираха обичайната прислуга и доставчици. Но и те, като баща ти и майка ти, бяха невинни. Остават само петимата рицари.
— Но защо? — настоя Ричард. — Бутлак, трябва да си видял или чул, да знаеш нещо!
— Така е — отвърна отшелникът. — Баща ти винаги ме пускаше да влизам в замъка и да се топля на огъня. Той беше истински благородник. Ако той се хранеше добре, и старият Бутлак получаваше същото. — Той леко почука по носа си. — Всички останали не ми обръщаха внимание, държаха се, сякаш съм кучето или котката на семейството.
— И? — подкани го Ричард.
— Това бяха военни години, сър. Преди големите победи на краля при Креси и на други места, френски галери бродеха из проливите и обикаляха край брега на Есекс. Те нападаха кораби, промъкваха се в тесните заливи, ограбваха села и ферми. Лорд Фицалан и баща ти бяха членове на кралската наборна комисия. — Той намигна на Ричард. — За отшелник знам доста. Просто седях и слушах. Баща ти и лорд Фицалан бяха много разтревожени от нападенията. През онова съдбоносно лято те говореха с часове, чудеха се кой би могъл да бъде шпионинът.
— Шпионин? — невинно попита Ричард, сякаш чуваше това за първи път.
— О, да. Поне така разбрах. Между другото, опитах се да кажа това на шерифа, когато дойдоха да арестуват баща ти, но негодникът ме прогони с ругатни и ритници. — Бутлак млъкна и отпи от виното си. — Както и да е, французите винаги знаеха къде да акостират: в кои села мъжете са заминали, кои замъци са слабо укрепени. Ако лорд Фицалан изпратеше войски на север, французите нападаха на юг. Ако армията отидеше в Брадуел, французите се отправяха към Уолтън-он-Нейз или Холдърнес. Някой явно им предаваше сведения.
— Някой на висока длъжност? — попита Ричард.
— Да, сър, но единствените хора, които знаеха тези неща, бяха лорд Фицалан, баща ти и доверените му рицари. Всички те имаха земи на брега на Есекс. Фицалан беше успял да ограничи сведенията само до тази малка групичка. Но французите продължаваха да нападат. Чух баща ти да споменава за това, когато с лорд Фицалан се разхождаха из гората, недалеч оттук.
— Имаше ли някакво доказателство? — Ричард се приведе към него. — Някаква улика, която да сочи кой би могъл да е? Помисли, човече!
Бутлак поклати глава.
— Нищо, абсолютно нищо. Освен…
— Какво? — попита Ричард.
— Лорд Фицалан го каза и аз го запомних. „Очите могат да бъдат изпитани с огън.“ Баща ти се засмя. „Не, не — каза той. — Не може да бъде той.“ — Отшелникът поклати глава. — Това беше всичко.
— Сигурен ли си, че е казал точно това? — попита младежът. — Очите могат да бъдат изпитани с огън? Какво означава то?
Бутлак направи гримаса.
— Значи, баща ми и Фицалан са щели да разкрият предателя.
— Не мисля така — отвърна отшелникът. — Преди всичко, баща ти не вярваше, че предателят е измежду неговите хора. Смяташе и петимата си рицари за приятели и верни другари. — Той погледна изпод рошавите си вежди. — Те ще дойдат и петимата. Предателят-убиец трябва да е между тях. Който и да е, той ще дойде, за да защити името си, но останалите четирима ще дойдат заради обичта им към баща ти и верността им към неговата памет.