— Ами нощта, когато лорд Фицалан беше убит?
Бутлак разклати виното в чашата си.
— Бях тук и спах като заклан. Стомахът ми беше пълен с вкусно свинско и най-хубавия кларет на баща ти. Разбрах за случилото се едва на следващата утрин. Хора тичаха насам-натам, крещяха и викаха. Когато чух какво е станало, не можех да повярвам. Мислех, че е някакъв кошмар и истинският убиец скоро ще бъде намерен. Но после изпратиха баща ти в Колчестър, майка ти умря и хората на шерифа се върнаха. Взеха всичко. Мебелите, провизиите, ловните кучета, вината на баща ти, гоблени, книги, натовариха всичко на каруците си. После се стекоха мародерите. Ако нещо можеше да се отнесе, те го взимаха. Обраха фермата и свинарниците. — Бутлак погледна към младия оръженосец и сви рамене. — Едва тогава се намесих и започнах да разпространявам слухове, че островът е обитаван от духове. — Той се усмихна. — Както и да допринасям за достоверността им. Не беше трудно. Островът и имението още принадлежат на короната, преминаването оттук е забранено. Мостът не е много устойчив и трябва да си тукашен, за да успееш да пресечеш коварния брод.
Ричард се взря в огъня. Знаеше, че е в нарушение. В действителност той нямаше повече права над този остров или имение, отколкото стария Бутлак. Баща му беше осъден като предател и съответно всичките му земи и имущество бяха конфискувани от Короната.
— Но какъв е този рицар? — рязко попита той. — Защо рицар в пълно снаряжение язди из острова?
Бутлак се протегна и се прозя.
— Не знам, мастър — отвърна той. — Но ще ти кажа едно. Старият Бутлак седи тук и наблюдава. Аз разпространих историите за призраци и духове, но това място е злокобно. Дори аз се плаша. — Той млъкна, заслушан във вятъра, който свиреше отвън.
— Познавам този остров или поне си мисля, че го познавам. От смъртта на баща ти, тук стават странни неща. Понякога, особено през хубавите вечери, виждам непознати хора, но не мога да разбера дали е един и същ човек или не. С маска, наметка и качулка на разбойник, някой се разхожда в замъка или около него. — Бутлак присви очи съсредоточено. — Не е редовно, просто от време на време. Виждал съм и кон, спънат близо до брода, и фигура, която влиза и излиза от замъка. Дрехите са различни, понякога черни, понякога зелени или кафяви. Не прилича на обирджия, не носи торба. — Бутлак млъкна и облиза устните си. — Хората казват, че съм побъркан и луд, но съм сигурен, че този човек търси нещо, нещо свързано с ужасните убийства. През всички тези години си мисля едно нещо. Процесът срещу баща ти беше подигравка и срам. Но никой не се запита какво е правила лейди Фицалан посред нощ, напълно облечена в гората, далеч от спалнята на съпруга си.
Ричард погледна към Бутлак.
— Ти не си луд или побъркан — похвали го той. — А много проницателен.
— Има и други неща — изправи се гордо Бутлак. — Които едно истинско следствие щеше да установи.
— Какви, например? — попита Ричард.
— Според слуховете и клюките, които се носеха между прислугата, лейди Фицалан била озлочестена; полите й били влажни. Но защо някой ще я изнасили и после ще я убива? Помни, мастър, който и да се крие зад тези кървави престъпления, е трябвало да действа бързо — разбирам, убил я е, но защо я е изнасилил? — Доволен от себе си, Бутлак изброяваше аргументите си на пръсти. — Защо лейди Фицалан е била в гората? Защо никой не я е чул да вика?
— Каква беше тя? — прекъсна го Ричард.
— А, това е нещо друго. Майка ти беше дребна и слаба, красива като картина. До баща ти приличаше на малка кукла. Но лейди Фицалан беше здрава и закръглена. Тя щеше да се бори, не само да крещи, но и да остави драскотини по лицето на нападателя си. Но такива не бяха забелязани.
— Продължавай. — Ричард бръкна в кесията си и подаде една от скъпоценните си сребърни монети на Бутлак.
Отшелникът се поколеба, после алчно я сграбчи.
— Лорд Саймън Фицалан беше роден и обучен воин. Но е позволил на някого да влезе в спалнята му и да го прободе с кама, без да възрази или да се бори. Не забравяй, млади ми сър — Бутлак се приведе и размаха пръст, — че никой нищо не е разбрал чак до сутринта. През нощта не е имало шум. Но би ли позволил на някой да влезе в стаята ти и да те прониже в гърдите?
— Мислех, че са го намерили в леглото му! — отвърна Ричард.
Бутлак поклати глава, почука по страната на носа си, който беше яркочервен от пламъците. — Не, сър, лорд Фицалан беше намерен на пода. Беше изгубил свяст, полумъртъв, но душата още не го беше напуснала.
Ричард го погледна изненадан.
— Питай ги — предложи Бутлак. — Когато рицарите дойдат, попитай ги. Никой не съобщи за това.