— Твоят човек ни каза — обяви Ферърс, — че току-що сте пристигнали тук. Имаме достатъчно провизии, за да ни стигнат и след Коледа, а имението ми е близо. Ще изпратим пратеник и ще получим още.
— Не доведохме слуги — обади се сър Лайънъл от мястото, където се беше облегнал на стената и пляскаше с ръкавици по крака си. Усмихна се на Ричард. — Не ни трябват повече гърла за хранене, а и въпросите, които ще обсъждаме, е по-добре да си останат между нас.
— Много мило от ваша страна, че дойдохте — отвърна му оръженосецът. — Както знаете, нямам власт да ви заповядвам. Това не е мое имение, нито земя, а след присъдата над баща ми, вие не ми дължите вярност.
— Това е най-малкото, което можем да направим, — Бремнър вече беше отворил бъчва вино и започна да налива чашите. — Ей, мързелив боклук! — обърна се той към Бутлак. — Ела да ни помогнеш.
— Не съм ти слуга и не съм мързелив боклук! — извика в отговор отшелникът.
— Моля те — Емелин пристъпи напред и се усмихна на Бутлак. — Моля те, помогни ни, нашите гости сигурно са уморени.
Лицето на младата жена беше леко зачервено, очите й блестяха, сякаш се притесняваше да бъде в присъствието на толкова много мъже. Посетителите се струпаха около нея. Ричард обясни коя е и се чуха тихи комплименти. Манинг хвана ръката й и я целуна.
— Още една причина, за да дойдем тук — прошепна той.
Емелин отхвърли главя и се изсмя, опитвайки се да намали напрежението.
— Хайде, всички! — шеговито заповяда тя. — Имаме много работа.
През следващите два часа още провизии и запаси бяха внесени в замъка и факли, запалени по коридорите и галериите. Рицарите бяха участвали в много походи и бяха свикнали да спят без удобства. Както Бомон непрестанно напомняше на Емелин, хаосът не ги смущавате. Когато приключиха, всеки от рицарите имаше спалня на първия или на втория етаж, а Емелин се съгласи да спи близо до килера. Ричард, Бутлак и Гилдас — от другата страна на кухнята, докато Барликорн промърмори, че конюшните са също толкова топли и комфортни, колкото останалите стаи.
Въпреки шегите, препирните и комплиментите към Емелин, Ричард усещаше напрежението. Той внимателно изучаваше рицарите. От време на време улавяше погледа на Бутлак и четеше изражението му. Един или повече от тези мъже бяха убийци с окървавени ръце, отговорни за позора и смъртта на родителите му, без да броим бруталните убийства на лорд и лейди Фицалан. „Защо — продължаваше да се чуди Ричард, — защо бяха дошли?“
Щом кухнята беше разчистена и всички знаеха къде ще спят, запалиха восъчни свещи. Дървени чинии и разнородни бокали бяха наредени върху големите, обковани с метал маси. После Емелин и Барликорн сервираха на всички порция солено месо, хляб, сирене и доста натъртени ябълки, измити и нарязани. Отначало разговорът беше повърхностен, но Емелин беше проницателна — тя непрекъснато обикаляше и пълнеше чашите с вино от голямата оловна кана, която един от рицарите беше донесъл.
— Приличаш на баща си — използва сър Филип Ферърс една пауза в разговора и вдигна чаша в чест на Ричард.
— Бог да го прости и да му даде покой — благочестиво произнесе сър Уолтър Манинг.
— Защо дойдохте? — попита направо Ричард. — Баща ми умря преди цели шестнадесет години. Имението е било изоставено. Не ви дължа нищо, вие на мен — също, а се отзовахте така бързо.
Ричард погледна към Барликорн, седнал върху едно обърнато буре. Стрелецът беше необичайно мълчалив, откак гостите бяха пристигнали.
— Пратеникът ти ни откри — прошепна сър Джон Бремнър. — Всички, освен сър Филип, бяхме в имението на Грантъм. Беше лесно да се организираме. Валеше силен сняг, разбрахме, че трябва да потеглим бързо.
— Не отговорихте на въпроса ми — настоя Ричард. — Защо всъщност дойдохте?
В кухнята настъпи тишина. Не се чуваше нито звук, освен пукането на цепениците в огнището. Отвън вратата на хамбара изскърца, някъде високо изтрака капак на прозорец.
— Какъв избор имахме? — промърмори сър Хенри Грантъм. — Шестнадесет години смъртта и позорът на баща ти виси като меч над главите ни. Не разбираш ли, мастър Ричард, в графството, както и в съда има много хора, които никога не са вярвали, че баща ти е виновен? — Той огледа другарите си. — Да бъдем честни. В нощта, когато бяха убили лорд и лейди Фицалан, всички бяхме тук, както и бащата и майката на Ричард. Нещо повече — той вдигна пръст; лицето му беше зачервено от виното и от гняв, — бяхме заподозрени в предателство, в предаване на сведения на врага.