— Сега? — залита младият оръженосец. — Но, сър Гилбърт…
— Битката свърши — отвърна по-възрастният мъж. — Черният принц спечели своята победа. Бях призован да служа шест месеца и един ден. Срокът изтече и съм свободен. Сър Гилбърт Савидж пътува към мрака. Кой ще се поинтересува сега от един беден оръженосец?
Грийнел с изненада погледна лицето на господаря си. Винаги беше смятал, че той е стар. Но сега, в светлината на бледата луна, докато глъчката на боя все още отекваше край тях, оръженосецът осъзна, че сър Гилбърт трябва да е на не повече от четиридесет лета.
— Не трябваше да те изоставям — призна той. — Но когато французите направиха пробива…
— Изпратих те за помощ — въздъхна сър Гилбърт. — Ти просто изпълни заповедта ми. — Той млъкна и се понадигна. — Мислех, че съм пленил един френски рицар — ръката на сър Гилбърт докосна пролуката между нагръдника и очукания гръб на бронята. — Вместо това той заби меча си в мен. Ранен съм смъртоносно.
— Трябваше да остана с теб — настоя Ричард.
Сър Гилбърт поклати глава.
— Щом свърша с това, което имам да ти казвам, остави ме. Прати лекар да се погрижи за мен. — Той се усмихна леко. — Няма да му отнема много време. Слушай сега — той стисна още по-здраво китката на Ричард. — Ти не си този, за когото се мислиш.
— Какво значи това? — попита оръженосецът.
— Няма значение — господарят му поклати глава. — Не ми остава много време. Трябва да се върнеш в Англия. Иди в Колчестър, в Есекс. Намери правника Хюго Котикол.
Той млъкна и накара Ричард да повтори името поне пет пъти.
— Кой е той? — попита младежът. — Сър Гилбърт, какво значи това? Грижиш се за мен още от бебе, след като родителите ми умряха от чума.
Главата на рицаря се отпусна назад, сякаш се вслушваше в заглъхващия шум на битката около тях.
— Принцът спечели голяма победа — прошепна той. — Казват, че френският крал е бил пленен. Франция вече никога няма да ни наложи властта си.
— Да — съгласи се горчиво Ричард. — Но това струваше живота на моя господар, баща и приятел.
Той се наведе, но в слабата светлина не успя да различи изражението на сър Гилбърт. Погледна нагоре; светли точки се появиха в мрака — англичаните, вече господари на бойното поле, бяха изпратили стрелци с факли да търсят между мъртвите. Ричард се чудеше дали да отиде при тях и да потърси помощ, или поне факла, за да разпръсне част от тъмнината, която го обгръщаше.
— Не отивай — рязко каза сър Гилбърт, сякаш четеше мислите му. — Ще отговоря на въпросите ти. Ричард, родителите ти не умряха от чума. Те бяха убити по ужасяващ и тайнствен начин. — Той се прокашля. — Не знам подробности, но Котикол ще ти даде всички необходими документи.
Ричард се отпусна назад на пети и се загледа с отворена уста в тъмнината. Беше започнал деня като оръженосец на сър Гилбърт Савидж. Знаеше, че е сирак, отгледан от щедрия рицар. Надяваше се с времето да се издигне, може би дори да бъде посветен в рицарство от някой велик лорд. Мечът, промушил сър Гилбърт, беше разбил живота му. Вече нямаше господар и му беше казано, че онова, в което беше вярвал осемнадесет години, е прикривало някаква голяма тайна. Ричард потърка бузата си.
— Не ми се сърди — прошепна сър Гилбърт. — Дадох тежка клетва, че преди да умра или щом навършиш осемнадесет години, ще ти кажа истината.
— Какво ще стане с теб! — възкликна Ричард и го зави плътно с наметката срещу хапещия вятър, който пронизваше подгизналото от пот тяло. — С твоята собственост, твоите…
Сър Гилбърт тихо се изсмя. Като се изправи още малко, той изстена, държейки се за гърдите.
— Каква собственост, Ричард? Очуканата броня? Конят ми, който е мъртъв? Малкото пенита в кесията ми? — Той посегна и сграбчи ожулените дисаги, които оръженосецът беше донесъл и му ги хвърли. — След толкова години вярна служба — продължи той — в един или друг замък, това е всичко, което имам. Както е казал писателят: „Ние идваме голи от тъмнината и се връщаме в нея по същия начин.“ Не бих желал нищо по-различно. А сега, момче, върви, в името на Бога! Намери си кон, сигурно е, че има много свободни. Гледай сбруята му да е хубава. Язди към брега.
Ричард, внезапно уплашен, че ще остане сам, поклати глава.
— Имаш нужда от помощ — прошепна той. — Мога да повикам лекар.
Сър Гилбърт вдигна меча си с изключителна проява на сила и удари с тъпата му част рамото на Ричард, а острието мина само на инч от врата му.
— Аз съм твоят рицар — каза той грубо. — Първото задължение на оръженосеца е да се подчинява. Сега, в името на Бога, върви! Това е последната ми заповед!