— Чувал съм за тях — обади се Бремнър. — Имената им непрестанно се появяват пред кралските съдии. — Рицарят изтри потта от челото си. — Но защо да изгарят моста?
Ричард си спомни рицаря, който препускаше по поляната с изнесен щит и високо вдигнат меч. Докато останалите бърбореха и обсъждаха пожара, той се сети какво беше станало. Мостът беше запален, не за да попречи на някого да дойде на острова, а за да затвори в капан всички, които бяха на него.
— Ами храната? — попита сър Уолтър Манинг, потривайки стомаха си. — Не можем да умрем от глад тук… — гласът му прекъсна.
Никой не възрази.
— Е, сега сте тук — обади се Ричард. — Тук сме заедно. Колкото до запасите, езерото замръзва, но на другия край на острова има брод. — Той погледна през заснежените дървета.
— Сега нищо не можем да направим — обяви той. — По-добре да се върнем и да поспим.
Прибраха се в кухнята. Ричард разказа на Емелин какво се беше случило. Тя приготвяше гореща смес от мляко и вино в кана на огъня и въздухът беше изпълнен с мириса на кларет и билки.
— Пийте по чаша, преди да си легнете — настоя Емелин. — Това ще ви стопли отвътре и ще подобри настроението ви. — Каза го така авторитетно, че никой не посмя да й откаже.
После тя остави горещата кана отново на огнището и каза на Бутлак да я наглежда.
— Мостът е изгорен — каза Емелин замислено, докато подсушаваше ръце в роклята си, — значи всички трябва да останем тук, докато разберем истината. Но след като изслушах много внимателно онова, което всички казахте, не можах да разбера едно.
— В нея проговори дъщерята на адвоката! — обяви покровителствено сър Лайънъл Бомон.
Емелин шеговито му се поклони.
— Говори, милейди — Бремнър отпи от чашата си.
— Да предположим — продължи тя, — causa disputandi — в името на спора, — че убиецът е трябвало да унищожи лорд Саймън.
— Защо? — попита Манинг.
— Защото лорд Фицалан го е преследвал, както и бащата на Ричард?
— Приемам това обяснение — каза Грантъм.
— А лорд Фицалан може би е бил близо до истината — усмихна се Емелин. — Затова е трябвало да умре.
— Естествено — провлечено каза Грантъм.
— Но смъртта на лейди Катрин не е била необходима?
Петимата рицари се съгласиха. Ричард наблюдаваше младата жена, блесналите й очи, изправените й рамене; усещаше вълнението й. Забеляза колко е тънка талията й, щедрите извивки на корсажа й, дългите тънки пръсти, заровени изящно в гънките на роклята й и гордо вдигнатата й глава. Въпреки умората, той едва прикри усмивката си. Сър Лайънъл беше прав. Ако носеше обточена с кожа роба, Емелин щеше да прилича на правник пред Кралския съд.
— Не искам никого да обидя — продължи тя, — но лейди Катрин навярно е имала собствена спалня, нали?
— Да — отвърна Бремнър. — Иначе съпругът й щеше да разбере, че я няма.
— Добре. — Емелин млъкна, за да събере мислите си. — Знаем, че лейди Катрин трябва да си е легнала, но е била открита напълно облечена на другата сутрин. Защо жената на един от най-могъщите мъже в Есекс е напуснала спалнята си в ранните утринни часове и е тръгнала по уединена крайбрежна пътека? Не е била глупава. Знаела е, че рискува да срещне някой скитащ разбойник или дори слуга, който се мисли за нещо повече.
— За какво намекваш? — попита Грантъм.
— Казано направо, лейди Катрин сигурно е излязла, за да се срещне с някого.
— Не приемам това — обади се сър Уолтър Манинг. — Не забравяй, скъпа моя — добави той покровителствено, — че беше разгара на лятото, а Кроукхърст е красиво място. Лейди Катрин е знаела, че е в безопасност в имението. Може просто да не е могла да заспи и да е излязла на разходка.
— Напълно облечена? — отсече Емелин. — В такъв ранен час?
— И аз си помислих това — извика ликуващо Бутлак.
Сър Джон Бремнър се надигна на стола, вече доста пиян. Отиде и се втренчи в отшелника.
— Помня те — прошепна той. — Никога не забравям лица. — Той се обърна и се усмихна на сътрапезниците си. — Не помни те ли селянина, мръсния отшелник, когото лорд Роджър винаги пускаше в банкетната зала? Винаги подслушваше през ключалките или под прозорците.
Сър Джон Бремнър дръпна Бутлак за дрехата. Ръката на отшелника хвана камата.
— Внимавай, милорд — предупреди той. — Аз не съм твой слуга и това не са твоите владения. Не съм някой селски дръвник, за да ме заплашваш или тормозиш.
— Остави го! — нареди Ферърс и се усмихна на отшелника. — Какво каза, човече?
— Съгласен съм с това умно момиче — отвърна Бутлак и махна грациозно с ръка. — Спомнете си и нещо друго: конюшните бяха пълни с коняри и слуги, да не говорим за свитата на моя господар, която виждаме тук. И въпреки това лейди Катрин не е изкрещяла, не е извикала, не е вдигала шум. Като че ли е предоставила гърлото и тялото си на убиеца, без да се съпротивлява.