— А когато видяхте баща ми, преди да избяга, пак ли нищо не ви каза?
— Почти нищо — отвърна сър Лайънъл Бомон. — Каза, че е невинен. Казахме му предсмъртните думи на лорд Саймън, как посочи към огнището и каза „Истината е в орела. Няма нищо ново под слънцето“.
— И какво каза баща ми?
— Натъжи се и се умълча. Стана, както беше целият окован, и погледна към светлината, която се процеждаше през прозореца на килията. После прошепна: „Иска ми се лорд Саймън да ми го беше казал“. Попитах го какво означава това. Единственото, което ми отвърна, беше, че след кавгата им лорд Фицалан е обещал да обсъди нещо много важно с него. — Сър Лайънъл млъкна и се загледа в чашата си. — После се заклехме. Тръгнахме и на следващия ден баща ти избяга. Но нямаше късмет — след няколко дни извадиха трупа му от Стор.
— Защо не му кажете за другия труп? — намеси се Бутлак.
Всички погледнаха отшелника, седнал до огнището, който се усмихваше като някое злорадо джудже.
— Или сте забравили? — попита невинно Бутлак.
— За какво говориш? — заплашително попита сър Уолтър.
— След като нещата се поуспокоиха, когато хората на шерифа си отидоха, лейди Мария замина за манастира, лорд Роджър беше в затвора, а тялото на лорд Саймън беше покрито и отнесено за погребение, старият Бутлак откри един труп между тръстиките близо до брода, съвсем гол.
— Това няма нищо общо със случая — обяви Грантъм. — Сигурно е било тялото на някой непознат, търговец или странник, който се е изгубил. Или — добави той многозначително — някой отшелник, който е приказвал твърде много.
Бутлак се разтърси от смях.
— Помислих си, че трябва да го спомена — с насмешка каза той. — Лицето му беше размазано, сякаш някой го е удрял многократно с чук. Просто си плуваше там като листо върху водата. Старият Бутлак го извади и го погреба близо до брода. — Той сниши гласа си до шепот, очите му се ококориха и заблестяха. — Ако отидете там, когато мъглата се спуска преди изгрев или след здрач, когато се появяват призраците и демоните, ще видите сянката му там. — Старецът отмести поглед. — Но това място и без това гъмжи от духове. — Той потръпна. — Островът на призраците — продължи с гробовен глас. — Те са навсякъде около нас — с червени очи и бледи лица, търсещи възмездие и покой за душите си.
— Млъкни! — отсече Ферърс.
— Вярно е — каза Гилдас, който седеше, впечатлен от разговора и стана, размахвайки пръст. — В Светото Писание е казано, че душите на онези, намерили смъртта си ненадейно, бродят по земята и търсят възмездие. Нима — издигна той глас — вещицата от Ендор в Книгата на Самуил не…
— Благодаря — каза властно Барликорн.
Гилдас беше отворил уста да възрази, когато в галерията над тях се чуха тежки стъпки.
— Някакво животно? — прошепна Емелин.
— С ботуши? — подигравателно попита Гилдас. — Слушайте!
Те всички седяха замръзнали и напрягаха слух. Точно когато бяха готови да решат, че им се е счуло, стъпките продължиха. Бавни и отмерени, сякаш някой се разхождаше напред-назад по коридора над тях. Бремнър скочи на крака. Ричард забеляза как потта на челото му се оцветява в черно, размивайки боята от косата му. Той се заигра с един пискюл на колана си и нервно задърпа брокатения си жакет, разкривайки ризата отдолу.
— Това е лорд Фицалан — промърмори рицарят.
— Какво искаш да кажеш? — попита Барликорн.
— Слушайте! Слушайте! — Очите на Бремнър бяха почти изскочили от орбитите. — Чуйте шпорите!
Те се заслушаха в стъпките и наистина доловиха дрънчене на шпори.
— Фицалан винаги ги носеше — прошепна Грантъм. — Не помните ли? — Той уплашено погледна към Ричард. — Баща ти винаги се дразнеше от това.
Всички бяха замръзнали и слушаха стъпките и звъна на шпорите. Барликорн пръв се раздвижи. Той стана и скочи към вратата, отвори я, спъна се и падна. Ричард каза на Емелин да остане на място, но тя направи гримаса и го последва. Петимата рицари се присъединиха към тях. Барликорн вече беше в подножието на стълбите. Той вдигна ръка. Ричард спря. Почувства смразяващи тръпки по гърба си, косата на тила му настръхна.
— В името на Божията любов! — изсъска един от рицарите. — Какво е това?
Сега вратите по коридора отгоре се отваряха и затваряха, блъскайки се така шумно, сякаш из запустелия замък трещяха гръмотевици.
— Всички демони и духове, които бродят през нощта — прошепна Гилдас, застанал най-отзад. — Среднощният Убиец, унищожителят, който броди в мрака!