Барликорн вече беше приготвил стрела в лъка си и бавно тръгна по стъпалата. Ричард извади камата си и го последва. Когато стигнаха до първия коридор, шумът утихна. Емелин се качи с пребледняло лице. Ръцете й леко трепереха, докато подаваше свещта на Ричард. Той я взе и запали факлите на стената. Галерията се обля в светлина. Сигурно в някой от капаците имаше цепнатина, защото пламъците танцуваха и удължаваха сенките им.
— Кой е там? — извика Барликорн.
Тишина.
— Кой е там? — повтори Ричард.
Канеше се да продължи напред, когато чу смеха — проточен, нисък и смразяващ, сякаш нещо ги наблюдаваше от сенките и се забавляваше с онова, което виждаше. Барликорн тръгна по коридора. Отваряше вратите на стаите, блъскаше ги на скърцащите им, кожени панти. Следвани от останалите, те стигнаха края на коридора. Ричард въздъхна с облекчение, готов да приеме всичко, което беше видял и чул, като халюцинация. Разбира се, дълбоко в душата си, той отказваше да го приеме. Продължаваше да мисли за рицаря, който го беше нападнал, за подкованите копита, които трополяха по земята. Спомни си думите на някои от свещениците, които беше слушал жадно като момче — как Сатаната дебне като разгневен лъв и търси кого да погълне. „Нима Кроукхърст е пълен с демони? — чудеше се той. — Призовани от ужасните събития, които се бяха случили тук?“
Канеше се да каже на Барликорн и останалите да се върнат в кухнята, когато от горния коридор се чу ужасяващият звук на същите стъпки и дрънченето на шпорите. Тялото му се обля в пот, той бутна стрелеца встрани и хукна като хрътка по стълбите, като крещеше. Барликорн и Ферърс го последваха. В непрогледния мрак на горния етаж Ричард се блъскаше в мебелите, разхвърляни наоколо. Препъна се, но се закрепи за стената. Ферърс, който държеше капещата свещ, запали факла. В слабата светлина на трепкащите пламъци, Ричард огледа галерията. Беше студена, мъртвешки студена и пуста. Той продължи напред.
— Кой е там? — извика младежът. — В името на Бога! — Обърна се да поговори със спътниците си и подскочи от страх при вида на надписа, изписан върху бялата гипсова стена. — Бързо! — подкани ги той. — Донесете факли!
Гилдас и Емелин се качиха с още светлина от долния етаж. Събраха се пред стената и с ужас се втренчиха в думите, изписани с кръв, която още се стичаше на малки, плътни капки.
— Какво пише? — прошепна Барликорн.
Ричард приближи факлата, произнасяйки всяка от буквите и ги свърза в думи.
„Възмездието е мое, казва Бог. Аз ще въздам справедливост.“
Известно време младежът и спътниците му стояха безмълвни пред кървавото предупреждение. Барликорн докосна кръвта с върха на пръста си и я вкуси предпазливо.
— Кръв е! — каза той ужасен. — Бог да ни е на помощ! Наистина е кръв!
По настояване на Ричард те претърсиха галерията и останалата част от замъка, но не откриха и следа от натрапника. Когато се върнаха в кухнята, Ричард усети промяната в настроението. Веселяшката арогантност на рицарите беше изчезнала и по лицата им личеше, че вероятно съжаляват за дадената клетва. Ако мостът не беше изгорял, сигурно щяха да обсъдят възможността да си тръгнат. Но вече беше късно. Бяха уморени след виното, което бяха изпили и потиснати от призрачните събития в замъка. Всички се оттеглиха; Барликорн предложи да ги отведе до стаите им. Когато се върна в кухнята, Бутлак спеше дълбоко в един ъгъл, а Ричард, Емелин и Гилдас се бяха струпали край догарящия огън и шепнешком разговаряха за странните събития, на които бяха присъствали.
— Какво ще стане сега? — попита Барликорн, докато сядаше. Поклати глава. — Всички доказателства сочат вината на баща ти, макар че в официалната версия има непълноти и несъответствия.
— Достатъчни, за да пробудят подозрение — отвърна Ричард. — Какво е искал да каже лорд Фицалан с предсмъртните си думи? „Няма нищо ново под слънцето“ и „Истината е в орела“. Какво е намеквал? Защо са се карали с баща ми? Защо лейди Катрин е излязла от замъка и е била убита така безшумно в гората? — Той въздъхна, взе съчка от огнището и побутна един пън в огъня. — Мислите ли, че баща ми е подозирал някого?
— Ако е било така — отвърна Барликорн, — не го е споделил с никого. Всичките му книжа и документи са изчезнали, не е останало никакво доказателство или знак към кого са били насочени подозренията му.
Ричард погледна към Гилдас.
— Докато пътуваше с рицарите, разбра ли нещо?
— Споменах възможността за някаква печалба — отвърна Гилдас, — но това предизвика само смях. Онзи дребен дебелак, Манинг, се изхили толкова силно, че за малко да падне от коня. Каза, че не се връща в Кроукхърст за пари. Хората на шерифа били оплячкосали замъка, не оставили камък необърнат, а това, което пропуснали, със сигурност били намерили кралските стрелци. Не, мисля, че са тук по други причини — вярата в невинността на баща ти и клетвата към него, без да споменавам, че всеки, който би отсъствал, щеше да предизвика подозрение.