— О, да, те са доста разтревожени. — Бутлак внезапно отвори очи и се изправи в постелята си. — Кажи им, мастър. Кажи им каквото ти казах за странните хора, които посещават острова.
Ричард го направи, като описа всичко, което се беше случило сутринта; рицарят, срещата с Бутлак и разкритията на отшелника.
— Един от тези мъже — обяви Бутлак, когато младежът свърши, — един от тези рицари е убиецът. Но как можем да го докажем, мастър Ричард?
Оръженосецът се изправи и се протегна.
— Не знам. Смятам, че на този остров има други хора, сили, които може би ще се проявят и ще ни помогнат. Имаме достатъчно храна и напитки, на топло и удобно място сме. Може би за пръв път петимата рицари се връщат на мястото на убийствата. Може би нечия памет ще проговори. Може би някой ще си спомни нещо дребно, няколко думи, но един дявол знае как ще стане това.
Той подскочи, когато на вратата се почука. Сър Джон Бремнър, увит с наметката си, влезе в кухнята. В ръката си държеше малка, подвързана с телешка кожа книга. Подвързията беше изцапана, а златната закопчалка счупена.
— Съжалявам — измърмори той. — Забравих да ти дам това. — И той му подаде книгата.
Ричард я разтвори — беше часослов. Някога, преди години, сигурно е била произведение на изкуството, но ярките картини бяха избледнели, написаните с мастило думи — също; някои страници липсваха, други бяха скъсани и изцапани.
— Баща ти ми го даде — обяви Бремнър. — Това е единственото нещо, което взе със себе си в затвора в Колчестър.
Ричард отвори книгата и я запрелиства внимателно.
— Аз лично я проучих — тихо каза рицарят. — Повярвай ми, мастър Ричард, в нея няма нищо. Съжалявам — извини се той. — Трябваше да ти я дам по-рано. — С тези думи той се обърна и излезе.
Известно време младежът просто разлистваше часослова, борейки се със сълзите си. Този молитвеник беше единствената принадлежност на баща му, която притежаваше. Беше стара книга, сигурно беше в семейството от векове. Изучаваше корицата, която беше излязла от подвързията и със свито сърце осъзна, че ако в нея е имало скрито някакво тайно съобщение, то никога нямаше да стигне до него. Погледна вътре. Някой, вероятно баща му, беше нарисувал семейното дърво до рисунка на орел, летящ под слънцето с разперени криле, стиснал желязна пръчка в ноктите си. Той се върна при спътниците си и им я показа.
— Това трябва да е бил гербът на баща ми — отбеляза младежът сухо. — Видях го над огнищата из замъка.
Бутлак отметна мазната си коса, приведе се и внезапно сграбчи книгата.
— Да, така е — каза той. — Спомням си турнирите. Баща ти имаше голямо знаме, черен орел със златен клюн на бял фон с ярко слънце над него и желязна пръчка в ноктите му. Символ на смелост! Символ на смелост — промърмори той. После разтърси Гилдас, който заспиваше. — Мастър, време е да си починем! И утре е ден.
Всички се съгласиха. Барликорн се измъкна от замъка, мърморейки, че ще се чувства по-добре в конюшнята, далеч от всякакви призраци. Бутлак и Гилдас се свиха като кучета, но Ричард беше неспокоен, а Емелин, въпреки бледността си, също каза, че още не й се спи. Известно време седяха пред огъня.
Момичето хвана ръката на оръженосеца и нежно я погали.
— Ние сме свързани, Ричард — прошепна тя. — И ти го знаеш, за добро или лошо. — Усмихна му се свенливо. — Нито моят, нито твоят живот вече ще бъдат същите. Но не се тревожи — тя се изправи и обърна глава, сякаш се ослушваше за някакъв шум. — Вярвам ти. Истината ще излезе наяве.
Младежът гледаше към огъня; въпреки проблемите, пред които беше изправен, се чувстваше спокоен — Емелин беше с него.
— Орли и слънца — отбеляза той. — Лорд Фицалан ги е споменал, умирайки, а и двете са част от герба на Грийнел. — Той протегна ръце към огъня. — Но какво е искал да каже за истината? Защо е тази гатанка? — Той хвърли поглед към Емелин. — А сега пък имаме призраци, които обикалят замъка.
Тя потръпна и стисна пръстите му.
— А и живите са също толкова загадъчни. — Тя кимна към Бутлак и Гилдас, които лежаха доволни като прасета в кочина. — Не знаем кои са те и откъде идват и, ако съм разбрала добре, Кътбърт Барликорн е също такава загадка за теб, каквато и за всички останали. Докато петимата рицари… — Тя изящно сви рамене. — Никога не забравяй — прошепна момичето, докато пускаше ръката му, — че един от тях може да е свързан с тези убийства. Лорд и лейди Фицалан са били жестоко убити като добитък в кланица. Доброто име на баща ти е било унищожено, той също е станал жертва на убиеца, както и майка ти. — Емелин се приведе и го целуна по бузата. — Искам да кажа — прошепна тя, — че един или повече от тези мъже не са дошли да открият истината, а да се убедят, че тя ще остане скрита завинаги. За да го постигнат, той или те ще убиват отново и отново, без да се поколебаят нито за миг.