— Какво ще правим с тях? — промърмори шарлатанинът. — Земята е твърда като камък.
Стигнаха до дърветата и Ричард зарови главите в снега, натрупвайки го около тях. После погледна към шарлатанина.
— Утре вземи кирка от конюшните, изкопай дупка и ги зарови.
— Кои са те? — прошепна Гилдас. — Как са умрели?
Ричард погледна към имението, което се издигаше тъмно и зловещо на фона на нощното небе. Над него вятърът въздъхна през дърветата, шумолейки в клоните. Младежът потръпна, не толкова от студа, а защото за пръв път съжали, че е дошъл в имението Кроукхърст.
— Мислиш ли, че тук бродят демони? — попита Гилдас. — Какво ще стане, ако замъкът е обитаван от духове, мастър? Ако е място, което погубва християнските души? Веднъж — продължи той, — срещнах един човек, който беше посещавал къщи, така обсебени от злото, че се били превърнали в преддверие на ада. Дяволите и онези духове, които ни желаят злото, можели да влязат в нашия свят и да вършат ужасни неща с душите и телата на хората. Аз… — Гилдас спря, защото откъм имението проехтяха пронизителни викове.
Ричард срита още малко сняг върху главите и затича натам. Гилдас го последва, като се хлъзгаше и залиташе по натрупалия сняг. Минаха през страничната врата, която Гилдас тръшна зад себе си, изтичаха по коридора и влязоха в кухнята. Всички стояха струпани около Барликорн, който се беше облегнал задъхан на стената.
— В името на Бога, какво става? — Ричард си проби път. — Кътбърт, изглеждаш сякаш си видял призрак.
— По-добре ела с мен — отговори стрелецът. — Както и всички, които имат здрави стомаси.
— Какво става? — извика Емелин. — Отново надписи с кръв върху стените! Отсечени глави се търкалят като камъни из галерията. — Тя отиде при него. — Ричард, къде беше?
Той стисна ръцете й, бяха студени.
— Иди при огъня — заповяда й и погледна рицарите. — Двама от вас трябва да останат с нея. Останалите, ако можете да го понесете, елате с мен.
Ферърс нареди на Бомон и Бремнър да останат. Бутлак също се сви в ъгъла до огнището като някакъв дребен таласъм. Останалите последваха Ричард и Кътбърт в нощта. Запрепъваха се навън от двора по замръзналата пътека към голямата ливада. Точно преди дърветата да оредеят, Кътбърт им каза да спрат.
— Никога не съм виждал подобно нещо — прошепна той, посочи напред и вдигна факлата към мястото, където пътеката завиваше. — Ще ги видите там.
Те го последваха предпазливо. От двете им страни се издигаше гора, черна и мълчалива. Единственият звук беше пукотът на искрите от факлите. Минаха завоя. Отначало Ричард не можа да повярва, че ужасяващата гледка е истина — плетеница от ръце и крака, поне три трупа, лежащи в снега. Той спря. Барликорн продължи, вдигнал факлата. Тогава Ричард и останалите я видяха — още една отсечена глава, нанизана на ясенов прът.
— В името на Архангел Михаил и всички ангели! — възкликна Манинг. — Какво е това?
Ричард изучаваше отсечената глава, брадясалото лице, хлътналите бузи, полузатворените очи и покритите със спечена кръв устни. Обезглавените трупове бяха облечени с парцали, прикрепени с парчета въже, но ботушите бяха с добро качество, както и презраменните ремъци, коланите и оръжията, които носеха.
— Отидох до брода — обясни Барликорн, обръщайки се с гръб към кървавата гледка. — Известно време наблюдавах, после ми се доспа. Събудих се внезапно, обезпокоен. Сигурен съм, че никой още не е минал през брода, но бях убеден, че в гората край мен има хора. Реших да се върна в замъка и докато вървях, попаднах на това. — Той стисна ръката на Ричард. — Емелин спомена, че нещо се е случило в замъка?
Младежът изтръгна факлата от ръката му.
— Да се връщаме — нареди той. — Тук, на откритото, сме уязвими.
Всички тръгнаха към имението, малко по-бързо, отколкото на идване. Щом влязоха, Емелин им поднесе загряваща напитка, виното беше силно, а билките изпълваха кухнята с ароматен мирис на лято. Ричард обхвана чашата с премръзналите си пръсти.
— Който и да е отрязал тези глави — започна той, — не ни е враг.
— Глупости! — отсече Ферърс. — Стъпки в галерията, надписи с кръв по стените. Отсечени глави се търкалят в краката ни. Обезглавени трупове в гората!