Ричард поклати глава.
— Кътбърт, Гилдас. — Той се огледа. — Трябва да се върнете при брода и добре да го охранявате. — Той вдигна ръка в знак, че иска тишина. — Ще ви кажа какво смятам, че се е случило. По някое време днес, вероятно рано вечерта, Догуърт и Ратсбейн са изпратили разузнавателен отряд през брода, за да провери какви са силите ни. Тайнственият рицар ги е издебнал и е отсякъл главите им. Представяте ли си? Трима главорези, които се препъват в тъмнината срещу опитен рицар в пълно снаряжение. Не са могли да се съпротивляват. Един замах на меча и толкова — като фермер, който жъне ечемични класове.
— Но защо е донесъл главите им тук? — попита Гилдас.
— Не знам — отвърна Ричард.
Той намигна окуражително на Емелин и си припомни колко добре го беше обучил старият му приятел и покровител Гилбърт Савидж. Спомни си как преди години, когато бяха в гората Дийн и пътуваха към Колчестър, бяха нападнати от група разбойници. Заедно с Гилбърт ги проследиха, издебнаха ги на брега на един буен поток. Рицарят ги беше избил без усилия, като лисица приклещени пиленца. Ръката на Ричард се вдигна към устата — още някакъв спомен се раздвижи у него, но не можеше да си спомни какъв.
— Мастър — прекъсна Гилдас мислите му, — ако този загадъчен рицар е убил разбойниците, защо донесе две от главите им тук?
— Съжалявам. — Оръженосецът се изтръгна от мислите си. — Този рицар, който смятам, че не е призрак, смята един от нас, а може би всички ни, за врагове. Има работа с нас и не иска никаква външна намеса. Убийството на разузнавачите е било предупреждение към останалата банда. — Младежът отпи от чашата си. — Освен това същият този рицар се опитва да ни уплаши, да ни впечатли с умението, скоростта и способността си да се движи из острова.
— И какво да правим? — изръмжа Ферърс. — Да седим тук и да чакаме да вземе и нашите глави? Бих напуснал острова — продължи той, — но ние се заклехме и ще приема всичко, което кажеш, мастър Ричард. Ако стоим заедно, ще бъдем по-защитени. — Той протегна ръка към Гилдас и Барликорн. — Но не можем ли да изпратим някой от тях за помощ? Могат да минат през брода…
— Това значи да останем с един по-малко — отвърна Ричард. — Ще му трябват много дни, за да стигне до Колчестър или Хелмсфорд. В градовете върлува чума, зимата е тук. Може да минат седмици преди някой чиновник или ваш влиятелен приятел да организира отряд, който да ни спаси.
Всички рицари бяха съгласни с Ричард, освен Бомон — той седеше като дете, сложил пръст на устата си, с полузатворени очи, потънал в собствените си мисли.
— Сър Лайънъл — извика го Ричард. — Добре ли си?
Мъжът поклати глава.
— Просто си мислех — промърмори той, — за надписа на стената да подготвим турнирното поле. Толкова различен от онзи преди шестнадесет години. Лейди Катрин Фицалан под дърветата. Съпругът й, който се кара с нея. — Той поклати глава. — Само да можех да си спомня. Ако можех да си спомня…
— Може би утре — обади се мило Емелин и се изправи. — Ричард, трябва да поспим. Бог знае срещу какви опасности ще се изправим утре сутрин. Мастър Барликорн, Гилдас, ще ви приготвя нещо за ядене.
Гилдас сякаш се канеше да възрази. Изпитото лице и шарещите, пронизващи очи издаваха страха му, но Барликорн го потупа по рамото.
— Хайде, шарлатанино — каза той и се изправи. — Ще бъдеш в безопасност при мен в гората край езерото.
— Ами ако дойдат още разбойници? — възрази Гилдас.
— Съмнявам се — отвърна Барликорн. — Догуърт и Ратсбейн ще чакат разузнавачите си. Едва когато те не се върнат, ще действат.
Те събраха вещите си. Емелин напълни една кана с вино и уви малко изсушено месо. Със зачервени лица и унесени от сгряващата напитка, рицарите също се сбогуваха, докато Бутлак се сви като мишка до огъня. Малко по-късно Барликорн и Гилдас излязоха в нощта, като оставиха Ричард и Емелин сами. Те седяха хванати за ръка пред огъня и гледаха как пъновете пукат и пращят. От време на време Бутлак се раздвижваше в съня си и мърмореше нещо. Настъпи тишина, чуваха се само случайни стъпки отгоре, но без зловещото дрънчене и страховитите звуци, които бяха чули преди.
— Кой може да е този рицар? — рязко попита Емелин. — Може да е всеки, взел участие в трагедията на баща ти. Освен ако… — тя посочи спящия отшелник. — Помниш ли какво каза той? Че в езерото бил открит гол труп без лице. Може би е имало още убийства? — Тя стисна ръката на Ричард по-здраво. — Обещай ми — помоли го, — обещай ми, че ще направим каквото трябва, но после ще си заминем. Ричард, можем да имаме и друг живот. — Емелин с мъка преглътна. — Ако останем тук — прошепна тя, — може всички да умрем.