Выбрать главу

— Не е толкова непознат, колкото си мислите. — Бутлак се размърда и вдигна глава.

— Какво искаш да кажеш, отшелнико? — попита Ричард.

— Каквото казах.

Бутлак потърка очи. Младежът се чудеше дали наистина е спал или е слушал всичко, което си бяха говорили. Старецът потърка носа си с пръст.

— През годините различни хора са идвали на този остров. Промъкваха се като призрачни сенки, но старият Бутлак не е толкова тъп, за колкото го мислят. Когато го видях с теб, си казах: „Това лице ми се струва познато“.

Ричард се наведе към постелята и присви нос от неприятната миризма на отшелника.

— Би трябвало да се миеш по-често — подразни го той. — Чистотата не е пречка да станеш светец.

— Когато дойде пролетта — очите на Бутлак заиграха, — когато дойде пролетта, старият Бутлак ще се измие и преоблече за Великден.

— Каза, че си виждал Барликорн и преди — настоя Ричард.

— О, да, сигурен съм, но не знам къде.

Емелин се присъедини към тях.

— Ами ти, Бутлак? — тихо попита тя. — Какво криеш?

Лицето на отшелника пребледня и той се размърда неспокойно върху сламеника си.

— Защо говориш така, мистрес? — Погледът му избягваше очите й.

— Ами — тя приклекна до младежа, — ето го старият Бутлак, отшелникът. Преди шестнадесет години бащата на Ричард е опозорен и лишен от власт. Хората на шерифа се трупат в замъка и го плячкосват. Не се ли присъедини към тях? Не потърси ли някоя дребна мръвка или сочно късче, Бутлак?

— Никога не съм идвал тук — отвърна старият отшелник. — Нито веднъж.

— Лъжеш! — Ричард сграбчи китката му. — Бутлак — помоли се той, — знаеш защо всички сме тук. Скоро снегът ще се стопи и рицарите ще си заминат. Когато това стане — оръженосецът сплете ръце — ще бъде свършено с надеждата да очистя паметта и честта на баща си и да намеря справедливост. Как ще отговаряш пред Бога за това?

Бутлак откъсна една сламка. Емелин се наведе и го целуна по бузата. Старият отшелник вдигна глава, очите му блестяха.

— Защо направи това? — попита той, като чешеше рядката си брада с мръсни пръсти. — Никоя дама не е правила така с Бутлак от много години насам. А последната, която го направи — той се усмихна и показа изпочупените си зъби, — получи пари за това. Е, Бог помага на онези, които си помагат сами.

Ричард помисли, че старецът ще си легне, но вместо това, той се облегна, разкопча дрехата си и извади малка торбичка. Развърза мръсната й връв и изтърси съдържанието в ръката си — беше сребърна монета.

— След Коледа — усмихна се Бутлак — ще отида да си купя сирене. — Той отново разклати торбичката и малък пръстен, чийто метал беше позеленял, падна върху сламата. Бутлак го вдигна пред очите на Ричард.

— Защо ми го показваш? — попита оръженосецът.

Отшелникът го обърна и показа празния обков, който някога беше придържал скъпоценен камък или някакъв друг отличителен знак.

— Ако искай вярваш, мастър Ричард, не съм се връщал тук да плячкосвам вещите на баща ти. Но след като извадиха тялото на лейди Катрин от храсталака, се върнах там. Хората, които падат, губят най-различни неща — огърлица, брошка, може би няколко монети.

— И намери това? — попита Ричард с явно разочарование.

— Да, мастър, но погледни пръстена. — Бутлак го пъхна в ръцете на младежа. — Кажи ми какво мислиш.

Оръженосецът погледна триъгълния обков.

— Това е пръстен — каза той. — Металът е мед или месинг. Вероятно е бил украсен с някакъв скъпоценен камък, но него вече го няма. Може би е принадлежал на лейди Катрин.

— Сложи го на пръста си — подкани го отшелникът.

Ричард го направи и се изненада колко е широк.

— Не е бил неин — лукаво добави Бутлак.

Младежът го погледна.

— Трябва да е бил на убиеца — заяви отшелникът.

Ричард сне пръстена и го загледа отблизо.

— Разбира се — каза той. — Това е бил пръстен с печат, тук не е имало скъпоценен камък, а герб на собственика му. — Ричард стисна така здраво ръката на отшелника, че Бутлак се намръщи и се дръпна.

Емелин стана и плесна развълнувано с ръце. Оръженосецът я предупреди с поглед да говори тихо.

— Намерих го — продължи Бутлак, — защото лежеше под някакви листа. Металът беше чист, позеленя с годините. Трябваше да го почистя. — Той се облегна на стената. — Отначало си помислих, че е на лейди Катрин и е паднал по време на нападението, но когато го сложих на пръста си, разбрах, че е мъжки. Ако го беше изгубил някой друг, щеше да го потърси.

— Затова — намеси се Емелин — трябва да е на убиеца на лейди Катрин. Но къде е? — възкликна тя. — Къде е гербът, който е бил на него?