— Но как е излязъл? — попита Грантъм. — И е спуснал резето отвътре.
— Не знам — отвърна Ричард. — Но по-важно е, че лейди Емелин и аз бяхме в кухнята с Бутлак цяла нощ.
Той млъкна и думите му увиснаха като примка във въздуха.
— Искаш да кажеш, че е някой от нас? — Ферърс пристъпи напред. — Мастър Ричард, при цялото ми уважение, всички заспахме, включително ти. Ти или лейди Емелин, или Бутлак може да сте се качили по стълбите и по същия начин да сте почукали на вратата на сър Лайънъл.
— Не бива да забравяме и другите двама — заяви Манинг. — Барликорн и Гилдас. Това е голямо имение, мастър Ричард, и прозорците не се затварят. Може би има и тайни входове.
Ричард се канеше да му отвърне, когато чу тропот по стълбите и Гилдас нахлу в стаята. Ботушите и гамашите му бяха подгизнали, лицето му издраскано от клони. Известно време той стоя присвит, като се опитваше да си поеме дъх. Дори не попита за трупа, полупокрит с одеяло.
— Къде е Барликорн? — Ричард го разтърси за рамото. — Какво е станало?
— Разбойниците — задъхан каза Гилдас. — Дойдоха. Опитаха се да прекосят брода. Появиха се изневиделица, движеха се бързо, без коне. Барликорн уби няколко със стрелите си и те отстъпиха. Но смята, че пак ще нападнат.
— Най-добре да се въоръжим — възкликна Ферърс. — Мистрес Емелин, ти ще останеш тук.
— Вземете лъкове — извика Ричард. — Арбалети, каквото сте донесли.
— Конете — каза Гилдас. — Барликорн каза да доведем конете.
— Те ще ви забавят. — Емелин сграбчи ръката на Ричард. — Тръгвай — настоя тя. — Вземи и другите. Гилдас и аз ще доведем конете. Поне до голямата ливада.
Всички забързаха към стаите си. Ричард слезе в кухнята. Препаса колана си с меча, камата и дългия уелски нож. После грабна арбалет и колчан стрели и излезе в двора на конюшнята. Емелин и Гилдас вече се опитваха непохватно да оседлаят конете. Останалите рицари се присъединиха към тях. Сега, когато бяха изправени пред общата опасност, нямаше подозрения. Сър Уолтър Манинг беше облечен в броня от халкички. Бремнър и Грантъм носеха шлемовете си — стоманени конуси с широки предпазители на носа. Всички бяха въоръжени с мечове и ками. Ферърс носеше лък, останалите — арбалети. Като се хлъзгаха и залитаха по снега, те се отправиха през гората. Отначало се движеха колкото можеха по-бързо, но Бремнър извика и те спряха задъхани.
— Трябва да бъдем предпазливи — предупреди ги той, като посочи към покритата със сняг ливада. — Ако разбойниците са се върнали, ако са пленили или убили Барликорн, може да ни причакват на открито.
— Тогава ще разузная — предложи Ричард.
После млъкна, защото чу звуци зад тях.
— Това е лейди Емелин и онзи нещастник с конете.
— Сър Джон — отвърна Ричард, — Гилдас не е нещастник и преди да свърши денят може да се зарадваш, че е с нас.
— А когато денят свърши — отсече Бремнър с разгневено лице под железния шлем, — ще трябва отново да си помисля, мастър Ричард. Уморих се от този прокълнат остров. Не искам да умра тук.
Ричард не му отговори, а се обърна и затича колкото можеше по-бързо през ливадата. Снегът не беше толкова дълбок, колкото беше очаквал — само до средата на прасеца, но беше доста твърд. От време на време той спираше и се взираше в дърветата пред себе си или поглеждаше настрани към мястото, откъдето се беше появил черният рицар, но нищо не се виждаше. Най-после стигна до дърветата. Не чу нищо, затова тръгна по отъпканата пътека към езерото. Спря и се приведе зад един храст. Виждаше брода и дългата редица камъни, които стигаха до отсрещния бряг. Мръдна, за да има по-добър изглед и видя поне три трупа, проснати върху замръзналото езеро. Всички лежаха по гръб и в гърдите им стърчаха стрели. Кръвта вече замръзваше в големите локви край тях.
Ричард се плъзна безшумно напред по пътеката. Излезе от гората на открития бряг на езерото и тихичко подсвирна. Тук имаше още трупове, всички повалени от стрели. Повечето от тях бяха дървени, но разпозна и почерка на Гилдас. Едно от телата лежеше по-близо до брега, улучено със стрела от арбалет право в лицето. На другия бряг виждаше отъпкания сняг, където се бяха събрали разбойниците. Той се оглеждаше наляво и надясно, но не видя Барликорн и се канеше да го повика, когато почувства нечие присъствие зад себе си. Обърна се. Стрелецът стоеше и се подпираше на лъка си.
— Кътбърт, помислих, че са те убили — Ричард приближи и удари протегнатата му ръка.
Стрелецът кимна към труповете.