— Изметта на земята — отвърна той. — Тръгнаха през брода, хлъзгаха се и залитаха. Дете на десет години нямаше да ги пропусне. — Лицето му стана мрачно, когато посочи към езерото. — Оттеглиха се зад онзи хълм — каза той. — Ще се върнат.
— Какво стана? — попита Ричард, гледайки небръснатото лице и зачервени очи на стрелеца.
— С Гилдас бяхме между дърветата. Спахме доста добре. Хванахме заек, одрахме го и го опекохме. Признавам, че бяхме уморени. Чух звук, погледнах през езерото — Догуърт и Ратсбейн сякаш бяха изникнали от снега. Движеха се надолу по хълма към брода. — Барликорн потри ръце. — Появиха се толкова бързо, без вик, без шум. Е, поне преди да започна да стрелям.
Той погледна през рамото на Ричард.
Оръженосецът се обърна. Възвишението вече не беше пусто. Дълга редица мъже, които носеха пред себе си клони от храсти, тихо се спускаше към брода.
Втора глава
Ричард и Барликорн отстъпиха в гората, докато редицата разбойници безшумно се плъзгаше по покрития със сняг хълм към брега на езерото. Младежът потрепери. Дори когато при Поатие беше наблюдавал как френските фаланги настъпват в целия си блясък под звука на тромпетите и плющящите под вятъра знамена, не се беше чувствал толкова уплашен, както от тази тиха, заплашителна редица мъже, които се придвижваха към водата. Те напредваха решително и като присви очи, младежът видя, че са въоръжени до зъби. Всички носеха мечове и ками, някои имаха арбалети, а неколцина — лъкове. Бяха облечени в кожи. Един носеше еленови рога на главата си, други имаха кожени шапки от лисица, язовец или видра. Няколко носеха кожени маски, които скриваха лицата им, други — шлемове с широки предпазители за носа, които им придаваха страховит, кошмарен вид. Не говореха и дори конете им бяха с намордници. Ричард се канеше да каже нещо, но стрелецът поклати глава. Младежът ги преброи — бяха поне шестдесет. Внезапно друга група се появи на хълма — четирима или петима мъже, облечени в зелено. Други двама, с мечи кожи, яхнали дребни товарни коне, следваха най-отзад.
— Ратсбейн и Догуърт! — изсъска Барликорн. — Най-после и те се появиха!
Разбойниците спряха на края на езерото. Един от ездачите, който държеше измачкано знаме, посочи напред. Очевидно знаеха къде е бродът — на това място дъното беше плитко и големи плоски камъни образуваха нещо като мост. Разбойниците пъргаво поеха напред. Барликорн потупа малкия арбалет, който Ричард беше донесъл.
— Стреляй, когато ти кажа — прошепна той.
Оръженосецът наблюдаваше как зловещите фигури се хлъзгат и залитат към брега. Барликорн зареди стрела в лъка си и отстъпи тихо, за да се прицели по-добре. Ричард се наведе и напъна арбалета, намествайки стрелата в ложата. После го вдигна и се прицели в един разбойник, който вървеше малко по-напред от другите.
— Стреляй! — извика Барликорн.
Разбойниците спряха. Ричард дръпна спусъка в мига, когато лъкът на Барликорн избръмча. Разбойникът, в когото се беше прицелил, внезапно отстъпи назад с разперени ръце и мечът му падна на леда. Други двама сякаш затанцуваха, когато стрелите на Барликорн ги улучиха в гърдите и гърлото. Локви кръв се разляха върху леда. Ричард чу, че някой извика, с ругатни и крясъци разбойниците продължиха напред. Младежът вдигна арбалета, трескаво го зареди, като тайно се възхищаваше на невероятното умение на Барликорн — на всяка негова стрела, той пускаше четири, които оставяха гърчещи се, окървавени трупове върху леда. Сигурно бяха повалили осем или девет, но разбойниците наближаваха. Барликорн прошепна, че трябва да се отдалечат. Главатарите сигурно бяха ги видели, защото окуражиха хората си да продължат, докато Ричард и Барликорн бързо се промъкваха назад по заснежената пътека. Разбойниците ги последваха. От време на време Ричард спираше и стреляше. Чуваха викове и писъци, но сега преследвачите им не само имаха защитата на сноповете клони, които държаха пред себе си, но се възползваха от дърветата и храстите. Барликорн непрекъснато се оглеждаше.
— Не бива да ни обградят! — изсъска той. — Ако това стане, изгубени сме.
Той пусна още една стрела и затича, като направи знак на Ричард да го последва. Имаха предимството на изненадата, а разбойниците се бояха, че може да ги водят към капан. Двамата бяха стигнали до средата на голямата ливада, разпръсквайки наоколо сняг, когато чуха пронизителния звук на ловджийски рог и триумфалните викове на преследвачите си.
Ричард тичаше; пот се стичаше по тялото му. От време на време се оглеждаше, но разбойниците още се виждаха. Между дърветата пред себе си, зърна Бутлак, Гилдас и рицарите, които ги чакаха, а зад тях Емелин държеше конете. Ливадата се простираше пред него, дълбокият сняг затрудняваше движението му. Веднъж падна на ръце и колене, закашля се, гадеше му се. Барликорн го изтегли за ръката и го бутна напред. Най-после стигнаха гората и Ричард падна на земята, борейки се да си поеме дъх. Откъм рицарите се чуха ругатни и стонове, насочени колкото към разбойниците, толкова и към Ричард. Но когато оръженосецът най-после си пое дъх, те се подготвяха за битка. Бутлак и Гилдас също бяха с тях, всички въоръжени с лъкове и стрели. Ричард със залитане отиде до Емелин, която стоеше бледа, но с решителен вид. Баяр беше сгушил муцуна във врата й, но свиваше уши. От време на време вдигаше глава и цвилеше, сякаш усещаше, че предстои битка.