— Опъни! — нареди той. — Цели се в центъра!
Рицарите се подчиниха. Бремнър опъна големия лък, който носеше. Останалите го последваха. Гилдас не спираше да трепери и мърмореше молитви под нос.
— Прицели се! — извика Барликорн.
Ричард уравновеси арбалета и затаи дъх.
— Стреляй! — изрева Кътбърт.
Въздухът затрептя покрай стрелите им. Някои пропуснаха, но останалите поразиха смъртоносно целта. Шест или седем разбойника паднаха с писъци; стрелите, изстреляни отблизо, разкъсаха плътта и мускулите им и обляха в кръв снега. Останалите, изненадани, се скупчиха на място.
— Стреляй! — отново извика Барликорн.
Последва нов, още по-смъртоносен залп. Разбойниците се втурнаха напред.
— Стреляй! — извика Барликорн.
Този път бандитите се уплашиха и се разбягаха.
— Напред! — нареди Барликорн. — Но не ме изпреварвайте.
Ричард каза на Емелин да остане на място, а той тръгна с другите. Още един залп, нови разбойници паднаха на земята, докато останалите, поучени от горчивия си опит, се разделиха и побягнаха в различни посоки през ливадата. Известно време Барликорн ги държа в една редица, за да се убеди, че врагът отстъпва, после извади камата си, останалите го последваха и приближиха до улучените разбойници. Някои бяха умрели на място. Други стенеха и ругаеха, гърчейки се от болка и драскаха по снега, сякаш се опитваха да си върнат кръвта, която струеше от раните във вратовете, гърдите и стомасите им. Ричард се извини и се върна назад, за да види наред ли е всичко с Емелин. Хвана я за рамото.
— Не гледай! — каза й той. — Върни се при конете.
— Защо?
Тя успя да погледне през рамото му и видя как Ферърс, който държеше меча си като брадва, разсече врата на един ранен разбойник. Девойката се обърна и бързо побягна. Ричард искаше да се върне, но яростта от битката го беше напуснала. Другарите му обаче, напредваха като ангели на смъртта, прерязваха гърла и събираха оръжия, докато Барликорн не им извика, че врагът се прегрупира и те отстъпиха към гората. Стрелецът и рицарите изглеждаха мрачни. На лицето на Бутлак играеше самодоволна усмивка, а Гилдас, който беше изчезнал в гората, сигурно се чувстваше зле.
— Беше ли нужно това? — попита Емелин, когато се върна сред тях.
— Какво друго можехме да направим? — рязко попита Ферърс. — Да намажем раните им с мехлем, да ги превържем и да ги пуснем да си вървят? — Той пусна купчината оръжие, която носеше. — Оказахме им милост — продължи рицарят. — Те не заслужават такава бърза смърт.
Останалата част от групата се съгласи. Гилдас се появи от гората, бършейки устата си с опакото на ръката. Но възбудата от боя беше преминала. Ричард се взираше в телата, които лежаха гротескно върху снега с крайници, разперени във всички посоки. Слънцето се отразяваше в кървавите локви и младежът бързо отмести поглед — имаше чувството, че цялата ливада е подгизнала от кръв.
— Идват — изръмжа Барликорн. — Този път знаят колко сме. Дори Догуърт и Ратсбейн не са толкова глупави.
Оказа се прав. От разбойниците бяха останали около четиридесет души. Те се разгърнаха в дълга редица с разстояние помежду си. На коне зад тях яздеха двамата им главатари. Този път напредваха по-бавно.
— Ако ги оставим да се приближат твърде много — отсече Грантъм, — ще ни обградят. Може дори да стигнат до имението.
Ричард погледна към Барликорн и видя отчаянието в очите му.
— Какво да правим? — прошепна той.
— Ще чакаме и ще отстъпваме — отвърна стрелецът. — Можем да се бием от конюшнята.
Разбойниците внезапно спряха. Емелин се приближи и прошепна на ухото на Ричард.
— Знам защо Бомон умря! Ричард вдигна очи изненадан.
— Ливадата — прошепна тя. — Не си ли спомняш, Ричард? Турнирът, който баща ти организирал тук? И караницата между лорд Саймън и лейди Катрин. Друг рицар е носел цветовете на съпругата на барона. Бомон трябва да си е спомнил. Затова са го убили.
— Е, вече е твърде късно — отвърна оръженосецът.
— Излязохме много бързо от стаята му — продължи Емелин. — На една маса в ъгъла видях мастилница, перо и късове пергамент. Чудя се какво е пишел.
Ричард се усмихна и я щипна по бузата.
— Ти си оставаш дъщеря на правник — каза й той. После кимна към редицата разбойници. — Ако Бог ни отърве от тях, може да открием истината.
— Пригответе лъковете! — извика Барликорн и бандитите се разпръснаха още по-нарядко и тръгнаха бавно към тях, насъсквани от главатарите им, които яздеха след тях.
— Щом влязат в обсега на стрелите — нареди Барликорн. — Прицелете се и стреляйте.
Той отново изтича напред със зареден лък. Прицели се и двама разбойници паднаха. Това изглежда вбеси останалите и когато Барликорн хукна обратно, те го последваха. Ричард и рицарите стреляха, но стрелите им не стигнаха до целта. Само трима или четирима от преследвачите паднаха. Останалите се готвеха да ги нападнат, когато във въздуха се чу ясен, сладък звук на рог. Разбойниците спряха и се огледаха със страх. Главатарите им пришпориха конете си към дърветата, откъдето се беше чул сигналът. На ливадата настъпи тишина. Не се чуваше друг шум освен тежкото дишане на мъжете, готови за бой. Разбойническите предводители точно щяха да обърнат конете и да наредят на хората си да атакуват, когато рицарят в черна броня изскочи от гората с вдигнат щит и меч в ръката. Големият му боен кон риеше земята и шумно цвилеше. Разбойниците не знаеха какво да правят. Имаше ли и други хора в гората? Трябваше ли да продължат през смъртоносните стрели на Барликорн или да се обърнат срещу новата заплаха? Рицарят вдигна меча, пришпори коня си и препусна в галоп.