— Мислиш ли, че островът е прокълнат? — попита той.
Барликорн сви рамене.
— Никой не е канил тук Ратсбейн и Догуърт — отвърна той. — Получиха онова, което такива като тях заслужават.
— Ами рицарят? — попита Ричард.
— Той беше на ливадата, докато траеше клането — отвърна Барликорн. — Когато разбойниците се разпръснаха и затичаха към брода, изчезна. Навярно той е запалил и огъня.
Оръженосецът погледна към момчето. Никога не беше виждал толкова грозно и толкова уплашено дете. Сипаничавото му лице беше обляно в сълзи и то трепереше така, че Ричард свали наметката си и го уви с нея.
— Отведи го в замъка — подкани оръженосецът Барликорн. — Нека сложи малко храна и вино в стомаха си.
Стрелецът стисна момчето за рамото.
— Трябваше да го убием, мастър. — Той погледна Ричард в очите. — Да, знам, че съм суров и жесток. Но ако те ме бяха заловили, нямаше да умра бързо. — Той примигна и погледна към небето. — Някога обичах едно момиче — продължи Барликорн. — Имаше златиста коса и загоряла кожа. Смехът й беше звънък, а устните — само за целувка. Баща й беше дървар и живееха в малка просека северно от Епинг. Един ден Ратсбейн и Догуърт ги посетили. Бях заминал в друга част на графството. — Стрелецът прехапа устни. — Открих голото тяло на момичето навътре в гората. Сигурно се е мъчила дни наред. — Той побутна момчето пред себе си. — Затова съм безмилостен. Когато това младо момиче умря, с него умря и състраданието ми. — Щеше да каже още нещо, но се въздържа. — Всички имаме нужда от храна и питие — промърмори той, после се запъти през ливадата с преметнат през рамо лък и ръка върху рамото на увитото в наметката момче.
Оръженосецът се загледа към гората. Искаше му се да яхне Баяр и да претърси всяко кътче на острова, докато не открие рицаря. Потръпна, когато чу гласове и смях зад себе си. Осъзна, че екзекуциите бяха свършили, затова яхна коня, пришпори го и без да се оглежда, последва Барликорн обратно към имението.
Разговорът на поклонниците
Франклинът млъкна. Известно време той тихичко се поклащаше на стола си.
— В името на истината! — Ханджията се изправи, за да раздвижи крайниците си. — Чувал съм за кървави сражения, но надали някое е било така ужасно като това на остров Кроукхърст.
Франклинът леко се усмихна и посочи към часовата свещ на полицата над огнището.
— Става късно — обяви той. — Може би трябва да довърша историята утре вечер.
— О, не! — хорово възразиха спътниците му.
— Трябва да я разкажеш сега! — извика Батската невяста.
— Няма да бъде честно да не го направиш! — изкрещя Морякът.
Франклинът тръгна към вратата.
— Нека дам малко почивка на гърлото си. Нощта е тиха и хладна. Ще изляза за малко на чист въздух.
Всички се съгласиха, а Ханджията се отправи към кухнята за още вино, ейл и храна.
— За да възвърнат доброто си настроение след тази кървава история — заяви той.
Франклинът не искаше нищо. Той излезе на малкия двор на манастира. Трепкащи светилници с факли обливаха паважа със светлина. Франклинът седна на една малка каменна пейка пред малка градинка, пълна с уханни цветя. Разкопча туниката си и протегна врат, за да вдиша хладния нощен въздух. Край него, през прозорците на манастира проблясваха свещи. Като напрегна слух, Франклинът долови тихото пеене на монасите по време на нощната им служба. Затвори очи и вдъхна аромата на цветята. Щеше да се радва, когато това поклонение свършеше. Правеше го на всеки три години, за да изпълни тържествената си клетва. Чу стъпки по калдъръма и хвана дръжката на камата си. Някакъв мъж се изкашля. Франклинът се успокои и погледна през рамо към рицаря, който стоеше там.
— Приятна вечер, нали, сър Годфри?
Рицарят седна до него и посочи към цветната леха.
— Нищо не мирише така сладко през априлските вечери — каза тихо той. — Ароматът им винаги ме успокоява. — Той се обърна към Франклина. — Аромат, предпочитан от онези, които са свикнали със зловонието на битките.
— Защо всъщност дойде, сър Годфри? — попита Франклинът.
— За да видя кой си всъщност. — Рицарят го погледна открито. — Ходил съм в Кроукхърст — продължи той. — Кралят ме изпрати на север с отряд сержанти. Наехме работници и изкопахме големия гроб, за който спомена добрият свещеник. Пристигнах в края на твоята история.
— Е, значи знаеш, че казвам истината.
— Ами убиецът? — попита рицарят. — Предателят?
Франклинът притисна пръст до устните на сър Годфри.
— Ти завърши историята си за ужасните стригои, но тя не е приключила, нали?