Ричард потри очи и се втренчи в нея.
— Прави се съвсем лесно — обясни Емелин. — Разхлабваш резето и тъй като резето и ключалката са били смазани, когато е блъснал вратата, тя се е заключила отвътре.
— Да не би да казваш, че сър Лайънъл го е направил?
— Не, разбира се — отсече тя. — Направил го е убиецът. Утре обиколи замъка и намери врата с резе и ключалка. Ако ги смажеш, можеш да направиш същото. Убиецът го е направил, защото е знаел, че ще посети сър Лайънъл. — Тя сви рамене. — После смятал да обвини за убийството духа, призрака или какъвто демон обитава този замък. Мисля, че убиецът е почукал на вратата на сър Лайънъл и е влязъл вътре. Бомон е седял на масата, може би е записвал мислите си. Убиецът му е заговорил, приспал е подозренията му, твърдял, че в замъка има таен коридор. Бомон го последвал в тъмната част на стаята, предателят извадил камата си и…
— Разбира се — прекъсна я Ричард. — Бомон трябва да е умрял бързо, давейки се в собствената си кръв. Убиецът изцапва пръстите му с кръв и гипс и си тръгва, като тръшва вратата зад себе си. — Той вдигна ръка. — Това е звукът, който ме събуди снощи. — Той грабна ивиците пергамент. — Но тук няма нищо написано.
— Убиецът е взел изписаните — отвърна Емелин. — Но виж — тя взе обратно пергамента и го опъна пред светлината на огъня — можеш да видиш лек отпечатък от онова, което е писано отгоре.
Ричард коленичи, взе една ивица и я задържа пред яркия огън. Пергаментът беше тънък и евтин. Приближи го още и различи бледата рисунка на орел с разтворени криле, който носи желязна пръчка в ноктите си.
— Това е гербът на баща ми! — възкликна той. — Защо Бомон го е нарисувал?
— Погледни желязната пръчка — настоя Емелин. — Виж колко пъти е подчертавана.
Ричард се облегна на стола си.
— За какво ли е мислел Бомон?
— Нещо е пробудило спомените му — отвърна Емелин. — За онзи турнир преди години, който баща ти е направил в голямата ливада, когато лейди Катрин е дала цветовете си на друг рицар. Мисля, че Бомон си е спомнил кой ги е носил.
— Но според това — започна Ричард — излиза, че това е бил баща ми. Което доказва — добави той с горчивина, — че официалната версия е вярна; че баща ми и лейди Катрин са имали незаконна връзка и той е убил нея и лорд Саймън в пристъп на ярост. — Ричард почука по пергамента. — Но аз съм сигурен, че това е лъжа.
— Странно е — заяви Емелин и протегна ръце, за да се стопли на огъня. — Когато лорд Саймън умрял, посочил през стаята и прошепнал нещо като „истината е в орела“ и „нищо ново под слънцето“. Не забравяй, Ричард, той е умирал, мислите му са били объркани. Докато ви чаках да се върнете следобед, отидох в стаята, където е бил намерен трупът на лорд Саймън. На огнището е издълбан герба ви. Помниш го — слънце, под него орел й в ноктите му — желязна пръчка. Фразата „нищо ново под слънцето“ може да се отнася до герба на баща ти — в него има слънце.
— Както има и орел с желязна пръчка — добави Ричард. Погледна към Бутлак, който унесено хъркаше и се зачуди дали наистина спи или се преструва.
— За какво мислиш? — попита Емелин.
— Опитвах да си спомня гербовете на различните рицари. На Манинг е лъв, на Ферърс — кораб със сребърни звезди.
— На Бремнър е ястреб — добави Емелин, — който носи слънце в ноктите си. Докато този на Грантъм — тя отметна глава назад — е мечка, която държи заострен жезъл на черен фон. — Тя поклати глава. — Това не обяснява нищо.
Вратата зад нея се отвори с трясък и Емелин подскочи — Барликорн се втурна вътре; от косата и брадата му висяха сламки, дрехите му бяха размъкнати.
— Хлапето! — извика той. — Синът на разбойника е избягал. Бях го завързал. — Стрелецът се приближи към огнището. — Прегризал е въжето като куче. — Той отиде и затвори вратата. — Мастър Ричард, да го преследвам ли?
Оръженосецът поклати глава.
— Бог знае къде се е скрил в мрака — обясни той. — Ако може да се върне до брода, преследването ще бъде излишно. — Той потупа Барликорн по рамото и го придърпа до огъня. — Честно казано, радвам се, че си е отишъл. Един проблем по-малко. Сигурен съм, че ако беше останало на нашите добри рицари, те щяха да му вземат главата, както на останалите.
Барликорн седна пред огнището. Бутлак, обезпокоен от шума и нахлуването на студен въздух, също се събуди и се изправи, като търкаше лицето си и мърмореше нещо за християнските души, които не могат да спят.