Ричард протегна ръка и каза твърдо:
— Кътбърт, дай ми ръкавицата.
— Той ще те убие — отвърна стрелецът. — Опитен боец е. Ще те убие и ще остане на свобода.
Ричард знаеше, че Барликорн е прав, но продължи да посяга.
— Моля те.
Барликорн поклати глава и остана встрани със заредена стрела и опъната тетива на лъка. Ферърс видя, че тя е насочена право към сърцето му.
— Ще ме убиеш ли? — насмешливо попита той. — Ще ме убиеш хладнокръвно?
— Ти се позова на Бога — отвърна спокойно Барликорн.
— Да.
— Позова се на Бога — повтори Барликорн, — затова нека Бог ти отговори. — Той погледна Ричард. — Мастър, нека да отидем на голямата ливада. — Очите му се насочиха към часовата свещ, която гореше между два камъка под прозореца. — Обещавам ти, че ако дойдеш на ливадата, ръкавицата ще бъде вдигната.
Бремнър се канеше да възрази, но Манинг вдигна ръка.
— Тук има още загадки — каза той. — Мистерии и тайни. Ако мастър Грийнел приеме предизвикателството, ние като рицари можем да бъдем свидетели. „Lutte a Outrance“ — боят до смърт — трябва да се състои на голямата ливада, така че най-добре е да отидем там.
Емелин скочи и се опита да прикрие тревогата си, докато събираше малко храна в една ленена покривка. Взе мях с вино, арбалет и стрели в малка торбичка. Ферърс побутна стола си назад и тръгна към вратата, но Манинг го хвана за ръката.
— Сър Филип, мисля, че е най-добре — забеляза той тихо, — ако Бремнър и аз те придружим. Грантъм ще се погрижи за младия оръженосец.
Те спряха, за да вземат коланите и наметките си. Гилдас вече беше тръгнал. Известно време стояха на двора, докато конят на Ферърс и Баяр, които, отметнали глави, се изправяха на задни крака от възбуда, бяха изведени и оседлани. Най-после всичко беше готово. Емелин се промъкна до Ричард и го ощипа по ръката.
— Ще се моля за теб — прошепна тя на ухото му. — Бог няма да те изостави.
Вървяха мълчаливо. Барликорн, все още със зареден лък, беше най-отзад. Ричард, който се опитваше да укроти Баяр, се чудеше какво възнамерява да прави стрелецът и се бореше с възбудата, която се надигаше в стомаха му. Ферърс беше пред него, водейки коня си. Рицарят вървеше с решителна стъпка, нито веднъж не се огледа, нито погледна през рамо към бъдещия си противник. Слънцето грееше все по-силно; въздухът вече не беше леденостуден, времето очевидно се затопляше. Сняг падаше тежко от клоните и караше птиците уплашено да пърхат над главите им. Емелин отказа всякаква помощ и успяваше да върви сама върху покритата с киша пътека. Най-после стигнаха голямата ливада. Трупове в гротескни пози лежаха в локви от съсирена кръв. Ричард почувства, че му прилошава, докато Гилдас, мълчалив зрител на драмата, сочеше следите на лисици и други диви създания, които се виждаха в посока откъм дърветата и обратно. Сякаш във въздуха се носеше металният привкус на кръв.
— Мястото на клането! — прошепна Грантъм.
— Място като всяко друго.
Ферърс хвърли юздите на коня си на Манинг и започна да завързва металния си нагръдник.
— Пеша или на кон, мастър Грийнел?
— Трябва да сте на коне — обяви Манинг. — Меч срещу меч. Нека Бог реши.
— Бог още не се е намесил — обади се Барликорн.
Той излезе на ливадата, вдигна ловджийския рог до устните си и изсвири три пъти. После замря, сякаш се ослушваше за отговор.
— Кого очакваш? — подигра му се Ферърс. — Архангел Гавраил ли?
Барликорн стоеше с леко наклонена глава. Още веднъж изсвири три пъти. Ричард почувства, че кръвта му се раздвижва. Той наблюдаваше дърветата в края на ливадата. Внезапно вятърът донесе в отговор звук на рог, силен и тържествен. Ричард стисна юздите на Баяр. Хвърли бърз поглед към Ферърс и забеляза колко е пребледнял. Барликорн още гледаше напрегнато през ливадата. Ричард долови слабото подрънкване на сбруя и рицарят, облечен от глава до пети в черна броня, изскочи от гората и се приближи към стрелеца. Барликорн не помръдна. С невероятно умение мъжът обърна коня и го спря на няколко метра от стрелеца, после вдигна наличника си. Всички напрегнаха очи, но рицарят беше с гръб към тях. Той подаде копието си на Барликорн и внимателно се заслуша в думите му, после протегна ръце. Хвана ръкавицата, която стрелецът му беше подал, свали наличника на шлема си и препусна към Ричард и групата около него. Рицарите посегнаха към мечовете си, но тогава непознатият спря и вдигна ръка в знак на мир. Свали шлема си и отметна плетената от халкички качулка под него. Сърцето на Ричард подскочи. Той прехапа устни, за да не извика, когато погледна към суровото лице на своя господар и покровител сър Гилбърт Савидж.