— Ричард! — Тя погледна с разширени очи оръженосеца. — Толкова много загадки! Човекът, с когото си бродил из кралството, се оказа твоят истински баща!
Ричард сви рамене.
— Милейди, като се замисля, той беше такъв по всичко, освен по име. — Той се взря през снега. — Но младите имат алчни сърца, готови да приемат всичко, което щедро им се дава, без да се замислят.
— Ще победи ли? — попита тревожно Емелин.
— Не знам. — Оръженосецът се обърна към Бремнър. — Добър воин ли е сър Филип?
— Опитен боец е — отвърна мрачно рицарят. — Роден ездач и изключително опитен с меча, а и се бори за живота си. — Той млъкна, когато Манинг се приближи.
Ричард тревожно наблюдаваше как двамата рицари се приготвят за боя. Те вдигнаха мечове, обърнаха се настрани, бореха се да удържат конете си, които риеха земята и дъхът им излизаше на малки облачета в студения утринен въздух. Сякаш чакаха от часове. Младежът се взираше в черните дървета край ливадата; чуваше граченето на гарваните; усещаше присъствието на безмълвната Емелин до себе си. Дори Баяр се беше усмирил. Най-после Манинг и Грантъм отстъпиха от линията на нападението. Двамата спряха, обърнаха се и вдигнаха ръце. Рицарите се приготвиха. От небето отново прозвуча грак. Ричард погледна труповете от вчерашното сражение и се зачуди дали сенките на мъртвите ще се съберат, за да наблюдават кървавия двубой. Умът му гъмжеше от въпроси. Чувстваше се вцепенен. Все още не можеше да изгради цялостната картина. Знаеше само, че беше изгубил баща си и го беше намерил отново, само за да се изправи пред възможността да го изгуби завинаги.
— Сега! — извика Манинг и спусна ръка.
Двамата рицари дръпнаха юздите, конете им тръгнаха напред, отначало бавно, после в тръс. Барликорн се затича напред със зареден лък. Двамата рицари нападаха, копитата на конете им трополяха по земята, шлемовете и вдигнатите им мечове хвърляха ярки отблясъци от слънчева светлина. Ричард затаи дъх. Сблъсъкът беше страхотен, конете се хлъзгаха и залитаха по заснежената земя, но и двамата мъже останаха на седлата си. Те замахваха един срещу друг, навеждаха и се извиваха, като използваха цялата си сила, конете и мечовете си, за да повалят противника.
Първите удари бяха бързи и яростни, но и двамата мъже се умориха. Те се отдръпнаха, успокоиха конете, стиснаха по-здраво мечовете и отново се срещнаха с остро дрънчене на стомана, всеки се опитваше да се върти в кръг, да спечели предимство над противника. Лорд Роджър се биеше като обсебен, но Ферърс беше въплъщение на мълчалив, студенокръвен убиец. Ричард не можеше да не се възхищава на умението и лекотата, с която той управляваше коня си и сипеше удари към главата на врага си. Един-два пъти Ричард се обърна, когато го видя да нанася силен удар към шията на лорд Роджър; рицарят успя да се отдръпне, но преди да контраатакува, Ферърс беше отстъпил. Конете, които цвилеха и се изправяха един срещу друг със заострените си копита, също участваха в двубоя. Внезапно лорд Роджър препусна с коня си, вдигайки облаци снежен прах във въздуха и се сблъска с Ферърс, чийто кон се подхлъзна и краката му се преплетоха. Сър Филип положи всички усилия да остане на седлото, но когато осъзна, че е невъзможно, се освободи от стремената и скочи долу. Конят му, ужасен и изтощен, препусна към заслона на дърветата. Ферърс стоеше с вдигнат меч. Лорд Роджър също слезе от коня, отказвайки да ползва предимство пред противника си.
— О, не! — промърмори Емелин. — Благородно, но глупаво!
Ферърс дори не изчака конят да се отдръпне, а се затича и започна да нанася удари към главата на лорд Роджър. Рицарят бързо се отдръпна от обсега им.
Известно време двамата бойци почиваха, вдишвайки жадно въздух, после отново се приближиха. Мечовете се сблъскваха високо или ниско, парираха удари и контраатакуваха. Ферърс отстъпи назад и вдигна меч за смъртоносен удар, прицелен в главата на лорд Роджър. Противникът му отстъпи, пропусна удара и веднага нападна, бърз като отровна змия. Мечът му изсвистя във въздуха, проблясвайки на слънцето и отсече главата на Ферърс. Емелин изпищя. Ричард отмести поглед, когато главата заподскача из кишата. Известно време тялото остана изправено, кръвта струеше като фонтан от него, преди и то да падне на земята. Лорд Роджър заби върха на меча си в снега и коленичи, устните му се движеха в беззвучна молитва. После се изправи и залитна в прегръдките на сина си. Оръженосецът го прегръщаше и чувстваше яростното биене на сърцето му, усещаше горещия му дъх по бузата си.