Пътищата бяха оживени — монаси и свещеници бутаха евтини ръчни колички по пътя към Лондон. Бързаха да се доберат до столицата, преди зимата да дойде и превърне калдъръмените пътища в кални мочури. Школари от различни народности, облечени в овехтели роби, пътуваха към залите на Кеймбридж или Оксфорд. Продавач на индулгенции, току-що пристигнал от Авиньон, яздеше с огърлица от кости около врата си. Твърдеше, че това са свещените останки на свети Такстус и неговите десет хиляди другари. Оръженосецът се държеше настрани от подобни скитници. Понякога се присъединяваше към трупа артисти, които пътуваха от едно село до друго или търговци, които се придвижваха към Кентърбъри или Лондон. Той смяташе да избегне Лондон, където всички, дошли наскоро от Поатие, можеха да бъдат закарани насила пред шерифите, кмета или старейшините за нескончаеми разпити. Оръженосецът съзнаваше, че няма официално разрешение да напусне армията на принца, затова тръгна на запад. Прекоси Темза една вечер през кален, изоставен брод и се насочи към село Удфорд. Ориентираше се по напътствията на хората от самотните ферми, в които се отбиваше, и откри, че не може да избегне преминаването през обширната тъмнозелена гора Епинг, с безбройните й уединени пътеки. Той не се страхуваше, но още внимаваше да не го следят. Само веднъж, точно след като прекоси един брод, той забеляза тайнствен ездач с наметало и качулка, който чакаше под дърветата. Все още се опитваше да отбегне гората, но когато стигна имението Уонстед, разбра, че няма друг избор, освен да мине през нея. Зареди арбалета, който носеше, окачи го на рога на седлото и разхлаби меча и камата си в ножниците.
Беше късен следобед, когато навлезе навътре в гората и нервността му се усили. Дърветата над него бяха събрали клони, скриваха небето и слабото есенно слънце. Дебел пласт гниещи листа покриваше земята и заглушаваше всякакъв звук. Отвсякъде се чуваше шумоленето на животни, които се промъкваха през храстите, смесено със зловещите птичи крясъци от високите клони. Опасенията на Грийнел се задълбочиха. Веднага, след като мракът започна да се спуска, той забеляза черни фигури, които се промъкваха из гората от двете му страни. Затова въздъхна с облекчение, когато пътеката стана по-широка и дърветата по-редки, а в далечината се появи блещукаща гостоприемна светлина. Той така се беше съсредоточил в достигането й, че се отпусна и бандата главорези, които го следваха, изскочи от гората. Те безшумно тичаха към него със заредени лъкове, извадени мечове и вдигнати тояги. Настигнаха го, преди да се усети.
Нямаше време да използва арбалета, но извади меча и стисна юздите на Баяр по-здраво. Разбойниците, с качулки и маски, се струпаха около него и го нападнаха. Грийнел им отвърна, като управляваше майсторски Баяр и атакува стрелците, които танцуваха около него, търсейки слабото му място. Отначало големият боен кон изглеждаше зашеметен от рязката промяна в събитията, но после един от бандитите, който се беше прицелил в краката на оръженосеца, пропусна и улучи животното. Баяр моментално реагира. Обучен за боен кон, той се изправи на задни крака и размаха подострените си копита, като изпрати двама от нападателите на земята. В промеждутъка Грийнел вдигна арбалета и превърна лицето на един разбойник в кървава маса. Останалите, вероятно желаещи да се разправят с коня, който им беше причинил толкова много загуби, се втурнаха напред, опитвайки се отчаяно да съборят младия оръженосец от седлото. Но Ричард непрекъснато им се изплъзваше, отдалечавайки Баяр. Изпоти се, ръцете му станаха хлъзгави и след един удар се отдръпна толкова рязко, че мечът се изплъзна от хватката му. Той заби шпори в коня, надявайки се да се измъкне, но един от разбойниците се вкопчи отчаяно в сбруята на Баяр, избягвайки вдигнатите му копита, докато псуваше другарите си и им крещеше да свалят ездача. Внезапно от гората се чу звук на рог, дълбок и звучен. Последва ново кратко изсвирване, после друго — дълго и ехтящо. Изненадани, разбойниците отстъпиха, после един от тях подскочи във въздуха с разперени ръце, когато една стрела профуча в нощния въздух и го улучи в гърдите. Последваха нови стрели, още трима бандити паднаха. Останалите си плюха на петите и като плъхове потънаха в храсталаците.
Известно време Грийнел седя с приведена глава, борейки се за глътка въздух. После чу задавен смях, вдигна поглед и видя един мъж, облечен от главата до петите в светлозелено, който се наведе над един от падналите разбойници и умело му преряза гърлото. Когато чу възклицанието на Ричард, човекът се приближи към него и отметна качулката от острата си, посивяла коса. Имаше приятно, обгоряло от слънцето лице с дълъг белег от нож, който минаваше по цялата дължина на лявата му буза. Движеше се тихо и грациозно като котка. Колчан стрели с пера от сива гъска висеше на гърба му, в дясната ръка беше стиснал дълъг тисов лък. Зелената му туника беше мръсна и с петна от пот, но презраменният му ремък и колана бяха в плътен тъмнокафяв цвят. Мечът, който висеше от халка на колана му, беше чист и лъскав. Грийнел забеляза на китките му дебели кожени гривни — белег за майстор-стрелец.