— Да — отсече делово Далъм. — Уважаемата компания няма да съжалява за избора си.
— Надявам се, че не — усмихна се Пол. — Но уважаемата компания ни остави тук да се чудим и маем цели три години, докато решат какво да изпратят! Казват, че великият турчин имал мания по часовници и автомати, и въобще всякакви механични приспособления.
— Вярно е! — извика Далъм и най-неочаквано се ухили. — Изпраща своя човек почти всеки ден при мен, за да провери дали не съм свършил.
— И… свърши ли?
— Всичко с времето си, секретарю Пиндар.
— Няма проблеми, Томас. Не желая да те препирам.
За всички бе ясно, че Далъм е много докачлив на тази тема и че не търпи никаква намеса нито в своята работа, нито в тази на хората си, от които цели петима го бяха придружили на борда на кораба „Хектор“ за шестмесечното пътешествие, предназначено да докара до Константинопол подаръка, който компанията „Левант“ изпращаше на султана.
— Чух, че почти си възстановил повредите, които органът е претърпял по пътя си дотук, макар сър Хенри да ми казва, че на теб и на хората ти ще ти отнеме доста време, докато го сглобиш наново в двореца. Това си е доста работа, приятелю.
— Така си е — при споменаването на посланика Далъм, който беше свалил шапката си, се почеса нетърпеливо по главата и върна шапката си на мястото й. — Ами сега, ако нямате нищо против, секретарю Пиндар, каякът ни е готов да отплава, а нашите еничари никак не обичат да ги караме да чакат.
— Разбира се, разбира се — вдигна ръка Пол. — Само още едно нещо.
— Да?
— Карю ми каза, че вчера си го взел със себе си.
— Вярно е, сър — забеляза, че погледът на Далъм се стрелва за миг към Карю. — Един от моите хора, Робин дърводелеца, се разболя. А след цялата онази работа в кухнята, след като Бул се намеси и всичко там… — започна да мачка неспокойно шапката си. — Ами, всички знаем колко е добър Джон с ръцете си.
— Кажи му какво видяхме, Том — обади се за първи път Карю, който до този момент стоеше облегнат на прозореца.
В продължение на няколко секунди Далъм потъна в мълчание. Накрая, обзет от неочаквана неувереност, изрече:
— Мислех, че сме се разбрали?
— Така е, прав си. Съжалявам, Том, но в случая се налага. За секретаря Пиндар гарантирам с главата си! — добави успокоително Карю. — С него няма нищо опасно, кълна ти се!
— Поласкан съм от голямото доверие, но… — Пол нетърпеливо измина трите крачки до вратата, сграбчи Томас Далъм за ръката, вкара го плътно в стаята и затвори вратата. — Достатъчно! Кажи ми какво видя! — добави с пребледняло лице. — Кажи ми всичко, още от самото начало, и ти обещавам, че ще си остане само между нас тримата!
Томас Далъм погледна към Пол Пиндар и този път не се поколеба, а направо заговори:
— Както знаете, през последния месец аз и моите хора ходим в двореца всеки ден, за да сглобим подаръка на уважаемата компания за турския султан. Към нас са прикрепени двама стражи, както и Драгоман, който превежда, и всеки ден ни ескортират през Първия и Втория двор към една тайна врата, отвъд която се намира градина в частните покои на султана — именно там сглобяваме часовника. Можем да го правим само защото самият велик господар не се задържа много там. Както изглежда, по това време на годината той се мести от един летен дворец в друг, водейки със себе си по-голямата част от двора и своите жени. И поради това в двореца цари нещо като празнично настроение… — тук Далъм спря, очевидно леко смутен от онова, което се канеше да каже.
Скръстил ръце пред гърди, Пиндар го подкани:
— Продължавай, Томас!
— Нашите двама стражи са приятни момчета, а след толкова време работа в двореца бих могъл да кажа и мои добри познати. Та те… ни поразведоха насам-натам, така да се каже. — Далъм се покашля притеснено. — Понякога ни показват другите части от частните градини, друг път малките къщички за удоволствие, които наричат киоски, а веднъж два пъти се осмелиха да ни покажат дори личните покои на самия султан. Обаче вчера — по случайност денят, в който Карю беше с мен — ми показаха нещо друго.
— Какво беше то, Том?
Далъм пак се поколеба, но Джон Карю му направи знак да продължи.
— Докато двама от моите дърводелци работеха, единият от пазачите ни заведе мен и Карю през малък квадратен двор, покрит с мрамор, към стена, в която ни показа малка решетка. Наоколо нямаше никого, така че нашият пазач ни направи знак с ръце, какъвто е обичаят на всички в този дворец, да се приближим, въпреки че самият той не смееше. Когато се приближихме, видяхме, че стената е много дебела и че в нея има дебели железни решетки и от двете страни. Когато погледнахме през решетките, зърнахме втори, таен двор, а в него трийсет от наложниците на великия господар, които играеха на топка.