Выбрать главу

— В крайна сметка той не умря, разбира се, но ние трябва да бъдем търпеливи, ти и аз, винаги търпеливи…

— Вие и аз ли?

— Точно така. Едно от нещата, които трябва да научиш, е, че нещата невинаги се развиват така, както си очаквал — Гюлай като че ли вече говореше на себе си. — Този път валиде покри цялата работа, но дори и тя не може да продължава да защитава приятелката си завинаги…

— Ама карийе Лала… — пак опита Силия.

— Да, карийе Лала! — извика Гюлай с пламнал поглед. — Карийе Лала, карийе Михримах, както и да се нарича тази жалка, съсухрена, износена дърта крава, която валиде вероятно наистина обича! — изплю думата. — Спасяването на тази безполезна жена вероятно е единствената грешка, която някога е допускала — по бузите на хасеки се появиха две ярки червени петна. — Е, в крайна сметка получих своя шанс! Сега ще ги изоблича веднъж завинаги, а ти ще ми помогнеш да го направя! Ще я пречупя! Ще разбия сърцето й! Ще й отнема цялата власт!

— Но карийе Лала не го е направила.

— Какво?

— Карийе Лала не го е направила! — почти изкрещя Силия.

— Не карийе Лала е отровила главния черен евнух, а вие!

Миловидността на хасеки изведнъж се превърна в студена ярост. Очите й — в две тесни цепки.

— Ти си полудяла!

— Ни най-малко!

Шокирана пауза.

— Никога няма да можеш да го докажеш.

— Мога да докажа, че карийе Лала не го е сторила!

— Не ти вярвам.

— Не тя е отнесла захарния кораб в стаята на Хасан ага онази вечер. Направил го е друг човек.

Силия отстъпи крачка назад, но хасеки беше по-бърза от нея. Сграбчи я за китката и изсъска:

— Кой?

— Би било лудост от моя страна, ако ви кажа, не мислите ли? — изрече смело Силия, макар да усещаше как ноктите на Гюлай се врязват в китката й. — И тя е видяла как момичето взема нещо от подноса и го слага в устата си, а захарният кораб няма абсолютно нищо общо с тази работа…

— Значи вече знаем, че е „тя“ — и това е някакъв напредък…

— Онова, което момичето е лапнало, сте й го дали вие, нали? Казали сте й, че е някакъв афродизиак, когато всъщност е било отрова…

— Кажи ми коя е била тази, която ги е видяла, иначе ще убия и теб!

Силия имаше чувството, че горят ръката й с нажежено желязо — толкова силна стана болката около китката й. Но въпреки това изрече:

— Момичето е умряло от ужасна смърт и е истинско чудо, че той също не умря! Така ли възнамерявахте да накарате карийе Лала „да излезе от дупката си“? Като я принудите да гледа всичко това?

Стаята изведнъж се изпълни с призрачен вой. С периферното си зрение Силия видя някакъв зелен проблясък, а след това една дребна фигурка, гол демон, само кожа и кости, носещ се към тях. И после нов проблясък. Хасеки пусна ръката на Силия и сложи своята на врата си, крещейки от болка. От врата й стърчеше острието на смарагдовия гребен.

— Малката кучка! Виж само какво ми стори!

В яростта си тя се обърна и замахна към Хандан с такава сила, че я запрати на леглото с лекота, с която човек убива муха. От раната на врата й започна да капе кръв, черна като катран.

— Ще си платиш за това! — изкрещя хасеки.

Пристъпи напред и вдигна ръка, възнамерявайки да я стовари върху треперещата фигура на Хандан, когато внезапно се вцепени. В продължение на няколко секунди хасеки стоеше така, като вкаменена, устата й оформила едно малко „О“ от изумление, а после, пак внезапно, се люшна напред, просна се на колене на пода и зарови лице в прахта.

— Твърде късно е за това, Гюлай — изрече един познат глас.

Една част от стената, същата, на която висяха робите на Хандан, се бе отворила безшумно зад тях.

— Опасявам се — изрече валиде султан, застанала на прага, — че ти си тази, която ще си плати!

Трийсет и трета глава

Константинопол

6 септември 1599 година, сутринта

Сафийе, валиде султан и майка на Божията сянка на земята, седеше в един павилион в градината на двореца и съзерцаваше сливането на Златния рог и Босфора. Лекият бриз изпъстряше повърхността на водата с миниатюрни пенести вълнички, превръщайки ги от тюркоазени в пурпурни, а после в перленобели. Когато духна в нейната посока, довя едва доловимите звуци на удари с дърводелски чукове.