— Значи аз съм била това — капан?
— Нещо такова — отговори валиде султан и я дари с една от ослепителните си усмивки. — Но вече няма никакво значение, Кая кадън. Всичко свърши!
Все така държаща розата между двата си пръста, тя се унесе в мечтание, плъзгайки поглед по азиатския бряг на Босфора.
— В случай че се питаш, не търся планини — изрече след време, сякаш прочела мислите на Силия. — Престанах да ги търся много отдавна. Освен ако не наречеш планина това! — възкликна внезапно. — Виж!
На една тераса далече под тях две фигури вървяха бавно между дърветата. Въпреки че едната беше леко прегърбена и вървеше неуверено, никой не би могъл да сбърка в нея познатите очертания на главния черен евнух. А до него — доста по-дребната фигурка на жена, в простото облекло на дворцова прислужница.
— Моите Славеи! Така ни наричаха някога, ако не знаеш, когато станахме роби — промълви валиде, затвори очи и плъзна кадифените листа на розата по бузата си. — Не можеш да си представиш колко отдавна ми изглежда всичко това! Тогава всички можехме да пеем… — допълни тихо.
Тъгата, която долови в тези думи, вдъхна нова смелост на Силия.
— А какво ще стане с карийе Лала? — попита дръзко. — Ще бъде ли свободна?
— Вече говорих със султана — бе единственото, което отговори валиде.
И Силия разбра, че не е нейна работа да задава повече въпроси, затова млъкна.
— Погледни я само, щастлива е! — рече Сафийе султан. — Неговата малка Лили — така я наричаше той винаги. И моята малка Михримах. Може и да ти изглежда стара, но за мен винаги ще бъде малката ми Михримах. Тогава беше толкова дребна, толкова уплашена! Едно уплашено дете. Казах й, че ще се грижа винаги за нея, ще я науча на всички ловни номера, които знам. Но в крайна сметка тя беше тази, която ме спаси.
Силия проследи погледа й. Двете фигури се спряха. Не говореха много, но стояха близо един до друг, загледани в морето и в корабите, които се носеха като хартиени лодчици по далечния хоризонт.
— Вярно ли е, че тя го е обичала? — думите излязоха, преди Силия да успее да ги спре.
— Любов? — по лицето на валиде премина сянка на слисване. — Че какво общо има любовта с всичко това? Любовта е за поетите, глупаво дете! За нас най-важното не е било никога любовта, а оцеляването. Тя го е спасила, между другото. Или поне така смята той.
— Как?
— Някога, много отдавна. В пустинята.
— В пустинята?
— Да. След като го кастрирали. Преди много, много време.
Валиде откъсна няколко листчета от розата и ги подхвърли във въздуха, където вятърът ги завъртя.
— Неговата Лили. Неговата Лала. Неговата Ли!
„Ами аз? Какво ще стане с мен? — помести се на мястото си Силия. — Надявам се ще ми каже какво е намислила за мен?“ Но валиде не каза нищо. Под тях лодките и корабчетата се движеха напред-назад между двата бряга на Златния рог. Чукането откъм Портата на птичарника беше престанало. В неподвижната градина изведнъж се възцари пълна тишина.
Накрая Силия не издържа и безразсъдно изтърси:
— Тези договори…
— Какво за тях?
— Чух да говорят, че не са само за търговски права.
— Така ли?
— Че въз основа на тях всеки англичанин, който е попаднал в плен, трябва да бъде освободен при условие, че английската страна възстанови изцяло парите, които са платени за него. Вярно ли е това?
— Да, така беше. Но не трябва да забравяш, че през последните четири години този договор не беше в сила и не е подновяван от смъртта на стария султан насам.
На борда на „Хектор“ — търговският кораб, който беше толкова голям, че на неговия фон всички останали морски съдове наоколо приличаха на джуджета, Силия различи миниатюрни фигурки, които се тълпяха по такелажа и мачтите, а високо горе, в наблюдателния кош, стоеше самотен моряк.
— Виждам, че английският кораб се подготвя за завръщане у дома — изрече накрая валиде.