Не беше казал, че отиват в тяхната ялъ — дървената вила на азиатския бряг на Босфора, която й бе показал предишния път, но тя виждаше, че пътуват точно натам. Когато пристигнаха, на малкия вълнолом вече ги очакваше някакъв човек, вероятно пазач, който й подаде ръка да се качи, а после се погрижи за лодката. Дърветата зад къщата потреперваха под студения напор на вятъра. Елизабет тръгна внимателно по заледената земя, следвайки Мехмед, и скоро се озоваха в някакво преддверие. Къщата беше осветена, топла и весела въпреки студената нощ, като че ли беше очаквала гости, но с изключение на слугата, който не се появи повече, наоколо нямаше никого другиго.
— Ще ме изчакаш ли тук за малко? — попита той и я целуна по устните. — Трябва да свърша една работа.
— Да, ще те чакам — отговори тя, но нито един от двамата не направи и крачка.
Той приведе глава и пак я целуна. Тя го усети, вкуси го и в тялото й се разля някаква неземна сладост.
— Няма да се бавя.
— Недей.
— Обещавам.
— Наистина ли?
— Да, наистина.
Все още я целуваше, но не само по устните, а и по косата, по врата й.
— Сигурен ли си?
Тялото й се притисна о неговото.
— Да, напълно — прокара нежно пръсти по бузата й.
— Мехмед?
— Да? — вторачи се в устните й.
— Нищо…
Тя затвори очи, усети как той плъзга пръст по очертанията на устните й, усети го как пъхва пръста си между тях, разделяйки ги.
— Сигурна ли си? Нали нямаш нищо против, че те доведох тук? Мога да чакам, ако трябва — промълви той и я изгледа така, че сърцето й претупа.
— Сигурна съм. Върви! — най-сетне се отдръпна от него. — Ще те чакам.
Следвайки указанията му, Елизабет тръгна по стълбата и се озова в галерия — дълга тясна гостна, която се простираше по цялото протежение на къщата. В центъра, на повдигната платформа, имаше ниша, която се бе надвесила над водата. По трите стени на нишата бяха подредени възглавнички от тежки кадифета и коприни така, че който седнеше там, оставаше с усещането, че се носи над водата. В центъра на най-далечния диван се бе разположил голям черен котарак.
— Хей, здравей, писанчо! — възкликна Елизабет, остави палтото да се свлече от раменете й и се насочи към котарака. Плъзна пръсти под гушката му, за да го почеше, но котаракът продължи преднамерено да лежи със затворени очи. Само лекото движение на връхчето на опашката му го издаваше, че бе регистрирал присъствието й. През прозореца, на европейския бряг, блестяха светлините на града. Близо до къщата премина малка лодка, подобно на светулка над мастилено черните води.
— Ако тази къща беше моя, никога нямаше да я напусна — каза тя отчасти на себе си, отчасти на котарака.
— Какво нямаше да напуснеш? — извика Мехмед, който се връщаше.
— Никога не бих напуснала тази къща.
— Харесва ли ти?
— Много!
— Радвам се. Османците обичали да си строят тези дървени яли като летни вили, защото близо до водата е доста по-хладно, отколкото в града — приближи се и седна до нея. — За съжаление често избухват пожари. Тъй като са направени само от дърво, ялите непрекъснато изгарят. Затова хората спрели да ги използват и голяма част от тях просто изгнили изоставени. Сега обаче модата им отново се връща.
Двамата се загледаха заедно към града, проблясващ на отсрещния бряг.
— Тук е хубаво и през зимата, нали?
— О, да, прекрасно е! — отговори Елизабет.
Тишина.
— Виждам, че си се запознала с Милош — изрече той, като я забеляза да гали котарака.
— Така ли се казва?
Пак тишина.
— Някой ангел минава по нечий гроб — рече тя, загледана в нищото. — Така казваме ние, когато настъпи подобна тишина.
— Замислена ми изглеждаш. Добре ли си?
— Да, разбира се. Просто днес преживях най-странния ден в своя живот. Направо не можеш да си представиш! А сега и това…
Изпълнена с неочаквани опасения, тя се запита колко ли още жени е водил в тази къща, която изглеждаше като създадена точно за съблазняване.
— Какво сега?
— Ами сега… тази част е най-странната.
Сякаш разчел мислите й, той каза:
— Виждам, че имаш въпроси. Знаеш, че можеш да ме питаш всичко, нали?
— Да, знам — отговори тя и си даде сметка, че за разлика от Мариус него наистина можеше да го пита за всичко.