— Не.
— Е, това не е изненадващо. Освен най-старшите жени от харема, например майката на султана или от време на време някоя наложница или влиятелна служителка, за останалите до нас не е достигнала практически никаква информация. Не разполагаме дори с имената им, въпреки че, ако ги имахме, те щяха да бъдат различни от рождените им имена. Така че вашата млада англичанка Силия Лампри в никакъв случай не е била позната като такава, със сигурност е получила арабско име, при това още с пристигането си в империята. Но предполагам, че знаете това, нали? — погледна я той отново над очилата си и поклати глава. — Но каква е тази нова западна мания по харемите? — добави, но по-скоро на себе си. А после, изведнъж отново делово, като че ли темата го бе притеснила, изрече: — Така! Сега да видим дали този път няма да можем да ви помогнем!
Извади друг лист от купчината с молбата на Елизабет и внимателно го прочете. А когато отново вдигна глава, очите зад очилата му бяха скръбни:
— Съжалявам, че трябва да го кажа, но като че ли и този път няма да успеем да ви помогнем кой знае колко.
— С нищичко? Не може да няма все пак нещо, нали?
— Тази бележка тук е от един от колегите ми — поясни и вдигна листчето, прикрепено към молбата на Елизабет. — Казва, че съществува официален доклад за представянето на органа, но единственото, което съдържа, е някакъв списък с елементи. С други думи нищо особено, въпреки че бих могъл да уредя да го видите, ако държите. Органът обаче вече не съществува. Очевидно е бил разрушен преди много време.
— Колко много?
— Много много — усмихна се той. — Още по времето на султан Ахмед, сина на Мехмед III. Изглежда, че за разлика от баща си, султан Ахмед е бил много религиозен човек и е смятал, че органът, подарен от английската кралица, е… Как го казвате вие?… Има изображения на човешки същества, което не е позволено в исляма…
Елизабет си представи ангелите с тромпетите и храста с пойните птички.
— Идолопоклоннически? — предположи.
— Да, точно това е думата — идолопоклоннически.
— И е бил унищожен?
— Опасявам се, че е станало така. Не е останала нито следа от подаръка на търговците — изглеждаше искрено разочарован, че не може да й помогне.
— Разбирам — кимна Елизабет и се изправи. — Много ви благодаря за отделеното време!
— Но има нещо друго, госпожице Стейвли!
— Да?
— Има едно нещо, което според колегата ми би представлявало интерес за вас.
— Така ли? — Елизабет се обърна и видя, че той държи малък предмет в дланта си. Предметът беше опакован в торбичка, изработена от избеляло червено кадифе. — Какво е това?
— Открито е сред дворцовите архиви, свързани с тази английска мисия. Но никой не знае как точно се е озовал там. Все пак има конкретна дата — 1599 година по европейския календар!
Елизабет пое предмета от него. През избелялото кадифе усети солидната тежест на нещо метално, лежащо в дланта й — кръгъл и гладък предмет, с приблизителната форма на старомоден джобен часовник. С вкочанени пръсти Елизабет дръпна връзките на торбичката и изсипа внимателно съдържанието му в ръката си. Предметът се оказа по-малък, отколкото беше очаквала и имаше вид на много стар. Месинговият капак, украсен с нежни цветя и листа, почти беше изгубил блясъка си.
— Отворете го. Колегата ми смята, че това е някакъв вид астрономически уред! — подкани я Ара Метин.
С помощта на палеца си Елизабет внимателно вдигна лостчето в основата. Капачето се отвори леко, като че ли бе направено току-що, и разкри няколко части. Тя се загледа мълчаливо в него. Накрая изрече:
— Това е компендиум.
— Значи вече сте виждали такова нещо? — възкликна изненадано домакинът й.
— Само на картина. По-точно на портрет.
В продължение на няколко секунди тя не можеше да стори нищо друго, освен да се диви на майсторската изработка на уреда.
— Това е квадрант — посочи с показалец към задната част. — А това е магнитен компас. Това е часовник. А на гърба на капака, тук, виждате ли гравюрите? Това е таблица на географските ширини на градовете в Европа и из Леванта. — Елизабет вдигна компендиума на нивото на очите си. И наистина — в долната половина на двете горни части имаше две капачета с панти, които се придържаха от миниатюрни лостчета във формата на лява и дясна ръка. А тук, на дъното, ако не се лъжа… — погледна го. — Може ли?
Той кимна и тя освободи леко лостчетата, разкривайки тайно отделение.